Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Погледнах Бриана. Тя седеше сковано, скулите ѝ бяха изпъкнали.

— Вземи си и огледало. Хубаво разгледай портрета, после се погледни. Приликата не е пълна, но много приличаш на баба си.

Роджър взираше в нея, сякаш я виждаше за първи път. Озърташе се ту към мен, ту към нея, като че ли опитваше да вземе решение, после изпъна рамене и стана от дивана.

— Мисля, че трябва да ти покажа нещо — каза твърдо, отиде до старото писалище на Преподобния и извади оттам пристегнато с ластик руло от пожълтели изрезки от вестници.

— Погледни датите — каза той на Бриана, докато ѝ ги подаваше. После, все още прав, се обърна към мен и ме изгледа продължително и безстрастно, като учен, който е свикнал на обективност. Все още не вярваше, но имаше достатъчно въображение, за да го допуска.

— Хиляда седемстотин четиридесет и трета — каза сякаш на себе си. Поклати глава с почуда. — А аз си мислех, че си го срещнала тук през четиридесет и пета. Господи, никога не бих предположил — та кой би могъл?

Бях изненадана.

— Знаел си? За бащата на Бриана?

Той кимна към изрезките в ръцете ѝ. Тя още не ги беше погледнала, взираше се в него с изумление и гняв. Виждах бурята, която се надига в очите ѝ, вероятно и той я видя, защото бързо се извърна от нея и ме попита:

— Значи мъжете, които са се били при Калоден… ти ги познаваш ?

Отпуснах се леко.

— Да, познавам ги. — От изток се чу тътен на гръмотевица и дъждът се изля в порой по високите прозорци на кабинета. Бриана беше свела глава над статиите и косата ѝ скриваше всичко, освен зачервеното връхче на носа ѝ. Джейми винаги се зачервяваше, когато беше ядосан или разстроен. Добре знаех как изглежда един Фрейзър, когато е на път да избухне.

— И си била във Франция — прошепна Роджър сякаш на себе си, все още се взираше в мен. Шокът вече се стапяше в догадка и може би във вълнение. — Сигурно не си знаела…

— Напротив, знаех. Затова отидохме в Париж. Казах на Джейми за Калоден — и какво ще се случва. Отидохме в Париж, за да се опитаме да спрем Чарлс Стюарт.

— Хляб — прошепнах немощно, стисках здраво очи. От едрото топло нещо до мен не дойде отговор, само тиха въздишка.

— Хляб! — повторих малко по-силно. Нещото под завивките помръдна, аз се вкопчих в края на дюшека и напрегнах всичкитe си мускули, за да стабилизирам турбуленциите в мен.

От другия край на леглото се чу шумолене, следвано от отваряне на чекмедже и приглушено възклицание на келтски. Тих тропот на боси стъпала по дъските, после дюшекът потъна под тежестта на едро тяло.

— Ето, сасенак — каза разтревожен глас и аз усетих допира на сух крайшник до устните си. Посегнах на сляпо, без да отварям очи, грабнах го и предпазливо задъвках, като с мъка преглъщах с разраненото си гърло. Знаех, че не бива да искам вода.

Полека-лека сухите залъци си проправиха път през гърлото ми и се установиха в стомаха като малки купчинки баласт. Вълните на гаденето бавно утихнаха и най-сетне вътрешностите ми се успокоиха. Отворих очи и видях тревожното лице на Джейми Фрейзър, надвесено над мен.

— Оу! — извиках сепнато.

— Вече добре ли си? — попита той. Когато кимнах и опитах да седна, ме подхвана през гърба. Седеше до мен в грубото легло в хана, привлече ме към себе си и погали рошавата ми коса.

— Милата ми. Може малко винце да помогне? Имам манерка с бяло вино в дисагите.

— Не. Не, благодаря. — Потреперих при мисълта за бяло вино — сякаш надуших киселия плодов аромат само при споменаването му — и се надигнах.

— След малко ще се оправя. — Опитвах се да звуча ведро.

— Не се тревожи, съвсем нормално е на бременна жена да ѝ призлява сутрин.

Джейми ме погледна със съмнение, после стана и отиде да вземе дрехите си от стола до прозореца. През февруари във Франция бе много студено и стъклата на прозореца бяха покрити с дебел пласт лед.

Той беше гол, кожата по раменете му беше настръхнала, а червеникавозлатистите косъмчета по ръцете и краката бяха щръкнали. Свикнал със студа обаче, не трепереше, нито бързаше да навлече чорапите и ризата. Поспря, върна се при леглото и ме прегърна.

— Лягай пак. Ще изпратя слугинята да запали огън. Почини си, след като хапна. Вече си добре, нали? — Не бях напълно сигурна, но кимнах.

— Добре съм. — Озърнах се към леглото; завивките, като във всички ханове, не бяха съвсем чисти. Все пак среброто на Джейми ни беше осигурило най-хубавата стая и тясното легло беше напълнено с гъши пух, а не със слама или вълна.