Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

— Проклет да си, Джейми Фрейзър! Какво правиш там, на мили от Калоден!

Бриана се ококори, а Роджър посегна към телефона. Веднага млъкнах и опитах да се взема в ръце.

Спокойно, Бюшамп, дишай дълбоко. Едно… две… още веднъж. Добре. Така. Просто е; трябва само да им кажеш истината. Нали затова дойде в Шотландия?

Отворих уста, но не излезе нищо. Затворих уста и очи, надявах се куражът ми да се завърне, ако не виждам двете посивели лица пред себе си. Просто… ми… позволи… да… ти… кажа… истината, молех се аз. Не знам на кого. Може би на Джейми.

Веднъж бях казала истината. И не мина добре.

Стиснах още по-здраво очи. Усетих миризмата на болница и непривичната колосана калъфка на възглавницата под бузата ми. От коридора се чуваше гласът на Франк, задавен от гняв.

— Как така да не я притискам? Да не я притискам ? Жена ми изчезва за почти три години и се връща мръсна, измъчена и бременна , а аз не бива да задавам въпроси ? Така ли!?

И гласът на лекаря, който шепне нещо успокоително. Дочувам думите „халюцинации” и „травматично състояние” и „изчакайте, приятелю — малко изчакайте”, а после гласът на Франк спори, прекъсва, но постепенно заглъхва по коридора. Този така познат глас, който събужда отново бурята от мъка, гняв и ужас в мен.

Бях се свила на топка, стисках възглавницата към гърдите си и я хапех с всички сили, докато не усетих как памучната калъфка поддава и копринените пера скърцат между зъбите ми.

Стисках зъби и сега, за да се преборя с ново чувство. Спрях и отворих очи.

— Вижте — казах възможно най-разумно. — Съжалявам, знам как звучи. Но е истина и това е положението.

Това не успокои особено Бриана, която се приближи към Роджър. Той вече не изглеждаше толкова зле и дори показваше признаци на предпазлив интерес. Дали имаше достатъчно въображение, за да проумее истината?

Обнадеждена от изражението му, аз отпуснах юмруци.

— Стана заради проклетите камъни. Нали ги знаете, каменния кръг на хълма на феите, на запад?

— Крейг на Дун — прошепна Роджър. — Той ли?

— Точно той — въздъхнах аз. — Сигурно знаете и легендите за тези хълмове, нали? За хората, които попадат в капан сред скалите и се събуждат след двеста години?

Бриана изглеждаше още по-притеснена.

— Мамо, наистина мисля, че трябва да си легнеш. — Почти се надигна от стола си. — Мога да доведа Фиона…

Роджър я хвана за ръката.

— Чакай. — Гледаше ме със сдържаното любопитство, което учените показват, когато слагат ново предметно стъкло под микроскопа. — Продължавай.

— Благодаря — отвърнах сухо. — Не се тревожете, няма да започна да бълнувам за феи; просто реших, че е добре да узнаете, че се споменава и в легендите. Нямам представа какво точно има там и как действа, но истината е… — Поех дълбоко дъх. — Е, истината е, че минах през проклетия разцепен камък в кръга през хиляда деветстотин четиридесет и пета година и се озовах в подножието на хълма през хиляда седемстотин четиридесет и трета година.

Точно това казах и на Франк. Той се взира в мен известно време, после взе вазата от нощното шкафче и я разби на пода. Роджър приличаше на учен, попаднал на невиждан микроб. Чудех се защо, но бях твърде заета да търся думи, които няма да звучат твърде налудничаво.

— Първо се натъкнах на един английски драгун в униформи. Което ми подсказа, че нещо не е наред.

Внезапна усмивка озари лицето на Роджър, но Бриана изглеждаше ужасена.

— Предполагам — рече той.

— Проблемът беше, че не можах да се върна. — Реших, че ще е по-добре да говоря на него, защото поне изглеждаше готов да ме слуша, без значение дали ми вярваше. — Работата e там, че дамите тогава не можеха да ходят никъде сами, и дори да го направят, не бяха облечени с рокля на цветя и ниски обувки — обясних аз. — Всеки, когото срещнах, като се започне с капитана от драгуните, разбираше, че нещо с мен не е наред — но не знаеха какво. Как биха могли? Не можех да им обясня, както не мога и сега, а тогава лудниците не бяха така приятни като сегашните. Обитателите им не плетяха кошници — добавих в опит да се пошегувам. Не се получи, Бриана направи гримаса и се притесни още повече.

— Онзи драгун… — продължих и изтръпнах при спомена за Джонатан Улвъртън Рандал, капитан от осми полк на Кралските драгуни. — Отначало реших, че халюцинирам, защото той приличаше много на Франк, дори го взех за него. — Озърнах се към масата, където лежаха книгите на Франк, а на задните корици имаше снимка на тъмнокос хубав мъж със слабо лице.