Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Тримата посетители напредваха бавно; бродеха безцелно из старото гробище, Роджър и Бриана спираха да четат на глас странните надписи по обветрените камъни, а Клеър току се навеждаше, за да откъсне лоза или да изкорени малко цъфнало цвете.

Роджър се надвеси над един камък и с усмивка кимна на Бриана да прочете епитафията.

— „Ела и поспри, шапка свали — започна тя. — Тук Уилям Уотсън лежи, с мъдри мисли прочут, трезвеник прословут.” — Бриана се изправи със зачервено от смях лице. — Няма дати. Кога ли е живял Уилям Уотсън?

— Предполагам, че през осемнайсети век — каза Роджър. — Надписите на повечето камъни от седемнайсети век почти не се разчитат, а от двеста години тук не е погребван никой; църквата е изоставена в началото на деветнайсети век.

След миг Бриана възкликна:

— Ето го! — Изправи се и махна на Клеър, която стоеше в другия край на гробището и се взираше с интерес в растението, което държеше. — Мамо! Ела да видиш!

— Какво има? — попита Клеър. — Намери интересен гроб?

— Мисля, че да. Това име познато ли ти е? — Роджър отстъпи назад, за да може Клеър да го прочете.

— Исусе Рузвелт Христе! — Роджър я погледна стреснато и се притесни от бледността ѝ. Тя се взираше в обветрения камък, а мускулите на гърлото ѝ се раздвижиха в конвулсивно преглъщане. Беше смачкала растението в ръката си.

— Доктор Рандал… Клеър… добре ли си?

Кехлибарените очи бяха празни, тя сякаш не го чуваше.

После примигна и вдигна поглед. Още беше бледа, но изглежда се съвземаше.

— Добре съм. — Наведе се и прокара пръсти по надписа, сякаш четеше брайлова азбука. — Джонатан Улвъртърн Рандал — каза тя тихо. — Хиляда седемстотин и пета — хиляда седемстотин четиридесет и шеста година. Нали ти казах? Нали ти казах, копеле такова! — Гласът ѝ, така равен преди миг, внезапно затрепери от удържан гняв.

— Мамо! Добре ли си? — Очевидно разстроена, Бриана я хванa за ръката.

Нa Роджър му се стори, че сянка се спусна пред очите на Клеър и скри чувството, което беше проблеснало там, сякаш бе осъзнала, че се взират ужасени в нея. Усмихна се, мимолетна, механична гримаса, и кимна.

— Да, разбира се. Добре съм. — Отвори длан и стръкчето падна на земята.

— Предполагах, че ще се зарадваш. — Бриана я гледаше с тревога. — Това не е ли прародител на татко? Войникът, който е загинал при Калоден?

Клеър погледна надгробния камък.

— Да, той е. И е мъртъв, нали?

Роджър и Бриана се спогледаха. Обзет от вина, Роджър потупа Клеър по рамото.

— Денят е доста топъл — каза той, опитваше се да говори небрежно. — Вероятно трябва да идем на сянка в църквата. По купела има много интересни резби, струва си да се видят.

Клеър му се усмихна. Този път истински, с уморена, но съвсем нормална усмивка.

— Вие идете — каза тя и кимна към Бриана. — Аз имам нужда от чист въздух. Ще остана малко тук.

— Аз оставам с теб — заяви Бриана, но Клеър беше си възвърнала не само спокойствието, но и контрола.

— Глупости — рече рязко. — Съвсем добре съм. Ще седна на сянка под онези дървета. Вие вървете. Искам да остана малко сама — добави твърдо, щом видя, че Роджър отваря уста да възрази.

Без повече приказки, тя се обърна и се отдалечи към тисовете в западния край на гробището. Бриана се поколеба, загледана след нея, но Роджър я хвана за лакътя и я поведе към църквата.

— Най-добре да я оставим сама. Все пак тя е лекар, нали? Сигурно знае дали е добре.

— Да… предполагам. — Бриана погледна за последно след отдалечаващата се фигура на Клеър и тръгна с него.

Църквата представляваше просто стая с дървен под. Куполът беше още тук само защото не бяха успели да го изнесат. Той беше плитък и се издигаше на каменен корниз, който се простираше по едната стена. Над него имаше каменно изображение на света Килда. Извърнатите ѝ нагоре очи бяха втренчили празен поглед в тавана.

— Вероятно е била езическа богиня — каза Роджър, като проследяваше резбата с пръст. — Вижда се как са добавили воала и монашеското покривало към оригиналната фигура — да не говорим за очите.

— Да, приличат на варени яйца — съгласи се Бриана и извъртя своите в имитация. — Каква е тази резба тук? Прилича на мотивите по пиктските камъни близо до Клава.

Тръгнаха покрай стените на църквата, дишаха прашния въздух, разглеждаха древните резби в камъка и четяха малките дървени плочки, поставени от отдавна изчезналите енориаши в памет на още по-отдавна изчезналите им предци. Разговаряха шепнешком, защото и двамата се ослушваха за шумове отвън, но беше тихо и постепенно започнаха да се отпускат.