Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Устата ми пресъхна при мисълта за предстоящия разговор. Как щях да намеря думи за него? Опитах да си представя как би протекъл; какво бих могла да кажа и как биха реагирали те, но въображението ме предаде. Повече от всякога съжалих за обещанието си пред Франк, което ми попречи да пиша на Преподобния Уейкфийлд. Ако го бях сторила, поне Роджър вече щеше да знае. А може би Преподобния нямаше да ми повярва.

Въртях се неспокойно в търсене на вдъхновение, но умората ме превземаше. Накрая се предадох, обърнах се по гръб и затворих очи в мрака. Сякаш мислите за него бяха призовали духа на Преподобния и един цитат от Библията се прокрадна в угасващото ми съзнание: „И тъй, не се грижете за утре, защото утрешният ден сам ще се грижи за своето: доста е на всеки ден злобата му.” [2] Евангелие от Матея 6:34. — Бел. прев. И тогава заспах.

Събудих се в сумрак, ръцете ми стискаха завивката, сърцето ми биеше със сила, която ме разтърсваше като кожа на барабан.

— Господи!

Коприната на нощницата ми беше гореща и лепнеше; погледнах надолу и смътно различих зърната на гърдите си, които изпъкваха през нея твърди като мрамор. Разтърсващите спазми още минаваха през китките и бедрата ми, като вторични трусове при земетресение. Надявах се да не съм извикала. Вероятно не бях; чувах дишането на Бриана — спокойно и ритмично.

Отпуснах се трепереща на възглавницата и внезапна топлина обля слепоочията ми с влага.

— Исусе Пресвети Рузвелте! — прошепнах и задишах дълбоко, докато сърцето ми отново забави ритъма си.

Един от ефектите при нарушения цикъл на съня е, че човек спира да сънува свързани сънища. През първите години на майчинството и после при стажа в болницата и нощните дежурства бях свикнала да заспивам още щом легна, а сънувах единствено фрагменти, проблясъци, неспокойни примигвания в мрака, докато синапсите се свързваха наслуки и се презареждаха за деня, който скоро щеше да настъпи.

През последните години, с възобновяването на нещо като нормален режим, отново започнах да сънувам. Обичайните сънища, понякога кошмари, друг път приятни — дълги поредици от образи, бродене из гората на съзнанието. Бях свикнала и с този сън; той идваше често в периоди на въздържание, ако мога така да се изразя.

Обикновено обаче тези сънища идваха леко, меки като допир на коприна, и ако ме събудеха, заспивах отново леко тлеейки от спомена, който не издържаше до сутринта.

Този беше различен. Не помнех много от него, но имах смътно впечатление за ръце, които ме сграбчват, груби и трескави, не приласкаваха, а повеляваха. И един глас, почти вик, който отекваше във вътрешното ми ухо заедно с утихващия ми пулс.

Сложих ръка над подскачащото си сърце и усетих меката издутина на гърдата си под коприната. Дъхът на Бриана секна за миг в тихо похъркване, после поднови равния си ритъм. Спомних си как слушах този звук, когато беше малка; бавния, успокояващ ритъм, който изпълваше мрака на детската стая, равен като сърдечен пулс.

Моето сърце се успокояваше под розовата коприна с цвета на бузка на заспало бебе. Когато държиш дете до гърдите си, за да го накърмиш, извивката на малката главичка повтаря точно извивката на гърдата, от която суче; сякаш този нов човек напълно отразява плътта, от която е излязъл.

Бебетата са меки. Разбираш го дори само като погледнеш нежната крехка кожа, чиято мека розовина те приканва да я докоснеш. Но когато живееш с дете и го обичаш, усещаш как мекотата прониква навътре, извитата бузка трепти като крем, а малките ръчички сякаш нямат кости. Ставите им са гумени и дори когато целуваш детето силно, от страстна обич към съществуването му, устните ти потъват и като че ли никога не стигат до кост. Когато го притискаш към себе си, то се разтапя, сякаш всеки момент отново ще се влее в тялото ти.

Но от самото начало във всяко дете има малка стоманена жилка. Онова, което казва „Аз съм” и образува ядрото на личността му.

През втората година костите се втвърдяват и детето вече стои право, черепът е широк и твърд, шлем, който пази мекотата отвътре. И „Аз съм” също расте. Почти можеш да го видиш, здраво като дървесна сърцевина, да сияе през прозрачната кожа.

Скулите на лицето се появяват на шест, а душата вътре се установява напълно на седем. Процесът на втвърдяване продължава, докато не достигне кулминацията си в лъскавата черупка на юношеството, когато цялата мекота е скрита под сияйните слоеве на множеството нови идентичности, които тийнейджърите изпробват, за да се защитят.