Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

— Вероятно. — Роджър потисна внезапния ужас, който го връхлетя при вида на името, и клекна, за да извади кашона от леговището му. — Ще го занеса в къщата и ще го прегледаме след обяда.

Кашонът, който отвориха в кабинета на Преподобния, съдържаше странен асортимент. Имаше стари циклостилни копия на страници от няколко енорийски регистъра, два-три военни регистъра, няколко писма и случайни документи, тънка тетрадка със сиви картонени корици, пакет престарели фотографии със завити крайчета и корава папка с името „Рандал”.

Бриана я отвори.

— О, това е фамилното дърво на татко! — възкликна тя.

— Виж. — Подаде папката на Роджър. Вътре имаше два листа дебел пергамент, на които бяха начертани вертикални и хоризонтални линии. Началната година беше 1963-та, а последният запис, в дъното на втората страница, гласеше:

Франк Улвертън Рандал, ж. Клеър Елизабет Бюшамп, 1937 г.

— Написал го е преди да се родиш — промърмори Роджър.

Бриана надничаше над рамото му, докато пръстът му следеше бавно линиите на генеалогичната таблица.

— Вече съм го виждала; татко имаше копие в кабинета си. Често ми го показваше. Само че там ме пишеше накрая. Това сигурно е по-ранно копие.

— Може би Преподобният е правил проучване за баща ти. Подаде ѝ папката и взе един документ от купчината на бюрото.

— О, тук има наследство за теб! — Прокара пръст по релефния герб в горната част на листа. — Повиквателна за армията, подписана от Негово Величество крал Джордж II.

— Джордж Втори ? Господи, това е отпреди Американската революция.

— Доста преди нея. Датата е от хиляда седемстотин трийсет и пета. На името на Джонатан Улвъртън Рандал. Познато ли ти е?

— Да. — Бриана кимна и няколко кичура паднаха над лицето ѝ. Тя ги отметна небрежно назад, после взе писмото. — Татко понякога го споменаваше; един от малкото му предци, за които знаеше повече. Бил е капитан в армията, която се е била срещу принц Чарли в Калоден. — Тя погледна Роджър, примигвайки. — Мисля, че дори е убит в битката. Надали е погребан там, нали?

Роджър поклати глава.

— Не мисля. Именно англичаните са почистили полето след битката. Откарали са своите мъртви у дома, за да бъдат погребани там… поне офицерите.

Не можа да продължи с огледа заради внезапната поява на Фиона, която носеше пухената бърсалка като бойно знаме.

— Господин Уейкфийлд — извика тя. — Един човек дойде да вземе пикапа на Преподобния, но не може да го подкара. Пита ще му помогнете ли, а?

Роджър се сепна виновно. Беше носил акумулатора за преглед в сервиз и той още си стоеше на задната седалка на неговия морис. Нищо чудно, че пикапът не палеше.

— Трябва да се оправя с това — каза на Бриана. — Опасявам се, че може да отнеме известно време.

— Няма проблем. — Тя му се усмихна и сините очи се присвиха до триъгълничета. — Аз трябва да тръгвам. Мама сигурно вече се е прибрала; мислехме да се отбием до Клава Каирнс, ако има време. Благодаря за обяда.

— Удоволствието беше мое — на Фиона също. — Роджър изпита леко съжаление, че не може да ѝ предложи да иде с нея, но дългът зовеше. Озърна се към пръснатите по бюрото документи, после ги награби и ги върна в кашона.

— Така. Всичко тук е за твоето семейство. Вземи го. Може би майка ти ще се заинтересува.

— Наистина ли? Благодаря, Роджър. Сигурен ли си?

— Абсолютно. — Той внимателно постави папката с генеалогичната таблица отгоре. — О, чакай. Може би все пак не всичко. — Крайчето на сивата тетрадка стърчеше под повиквателната, той я издърпа и оправи разместените листи в кашона. — Това прилича на дневник на Преподобния. Нямам представа как се е озовал тук, но най-добре да го сложа при останалите. Историческото дружество ги иска всичките.

— Разбира се. — Бриана беше станала да си тръгва и стискаше кашона до гърдите си, но се поколеба и го погледна. — А искаш ли… искаш ли да дойда пак?

Роджър се усмихна. В косата ѝ имаше паяжини, а на носа ѝ — дълга ивица мръсотия.

— Много искам. Значи ще се видим утре?

Мисълта за дневника на Преподобния не напускаше Роджър, докато бе зает с досадната задача да подкара стария пикап и последвалото посещение на оценителя на мебели, който трябваше да отдели ценните антики от боклуците и да им определи цена за търг.

Заниманията с вещите на Преподобния изпълваха Роджър с меланхолия. Все пак той разглобяваше собствената си младост, освен че разчистваше ненужни вехтории. Когато седна в кабинета след вечеря, не можеше да определи дали любопитството му към семейство Рандал го накара да задържи дневника, или това бе просто порив да запази някаква крехка връзка с човека, който беше негов баща толкова много години.