Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Остатъкът от дневника беше изпълнен с обичайните случки в енорията; хроничното пиянство на Дерик Гоуен довело дотам, че въпросният енориаш бил изваден от река Нес, която подмятала трупа му в края на май; скоростната венчавка на Маги Браун и Уилям Дънди месец преди кръщенето на дъщеря им Джун; апендектомията на госпожа Греъм и опитите на Преподобния да се справи с последвалия прилив от ястия, приготвени от щедрите дами от енорията. Хърбърт, тогавашното куче на Преподобния, явно се беше облагодетелствал най-много от тях.

Докато четеше страниците, Роджър усети, че се усмихва, чуваше как интереса на Преподобния към неговото паство отново оживява в думите на стария свещеник. Докато разлистваше и четеше наслуки, едва не го пропусна — последния запис, свързан с молбата на Франк Рандал.

18 юни — получих кратка бележка от Франк Рандал, с която ме известява, че се безпокои за здравето на жена си. Бременността протичала с усложнения и той се надява да се моля за нея.

Писах му, че ще го направя и им изпращам най-добрите си пожелания. Приложих и информацията, която бях събрал дотук за него; нямам престава за какво му е, но той сам ще си реши. Казах му и за изненадващото ми откритие — гробът на Джонатан Рандал в Сейнт Килда — и го попитах дали иска да му изпратя снимка на надгробния камък.

И това беше всичко. Името „Рандал” вече не се споменаваше, нито „Джеймс Фрейзър”. Роджър остави книгата и започна да масажира слепоочията си; разчитането на наклонения почерк му беше докарало леко главоболие.

Дневникът потвърди подозренията му, че мъж на име Джеймс Фрейзър е замесен в тази история, но загадката си оставаше все така непроницаема. Какво общо имаше, за бога, Джон Рандал, и защо, по дяволите, беше погребан в Сейнт Килда? В повиквателната пишеше, че е роден в графство Съсекс; как така се е озовал в затънтено църковно гробище в Шотландия? Да, не беше много далеч от Калоден — но защо не го бяха откарали в Съсекс?

— Ще желайте ли още нещо, господин Уейкфийлд? — Гласът на Фиона го извади от безплодните размишления. Той изправи гръб, примигвайки, и видя, че тя държи метла и парцал.

— Какво? А, не. Благодаря, Фиона. Но какво правиш с това? Нали не чистиш посред нощ?!

— Заради дамите от настоятелството — обясни Фиона. — Не помните ли, че им разрешихте да проведат редовната си месечна среща тук утре? Реших да поразтребя малко.

Дамите от настоятелството? Роджър потрепна при мисълта за четиридесет излъчващи съчувствие домакини, които ще връхлетят имението като лавина от туид и култивирани перли.

— Ще пийте ли чай с дамите? — попита Фиона. — Преподобният винаги го правеше.

Мисълта да забавлява едновременно Бриана Рандал и дамите от настоятелството беше непосилна за него.

— А, не! Аз… утре имам ангажимент. — Ръката му се отпусна на телефона, полузаровен сред наносите по писалището на Преподобния. — Би ли ме извинила, Фиона? Трябва да се обадя.

Бриана влезе в спалнята, усмихваше се. Вдигнах глава от книгата си и извих питащо вежда.

— Обаждане от Роджър?

— Как разбра? — Като че ли се сепна, но после се усмихна и свали халата. — О, защото само него познавам в Инвърнес, нали?

— Не мисля, че някое от гаджетата ти би се обадило чак от Бостън. — Погледнах часовника на масата. — Не и по това време, всички сега тренират футбол.

Бриана не обърна внимание на това и пъхна крака под завивките.

— Роджър ни покани утре на екскурзия до място, наречено Сейнт Килда. Каза, че имало интересна стара църква.

— Чувала съм за нея — отвърнах с прозявка. — Добре, защо не? Ще взема пресата си за хербарий; може да намеря пъстра зайчина. Обещах малко на доктор Абърнати за проучването му. Но ако ще трамбоваме цял ден там, за да четем стари надгробни плочи, мисля да заспивам. Ровенето в миналото е изнурителна работа.

Лицето на Бриана леко просветна и аз реших, че ще каже нещо, но тя само кимна и посегна да угаси лампата. Усмивката още се спотайваше в ъгълчетата на устните ѝ.

Лежах, загледана в мрака, и слушах как шаването ѝ в леглото затихва до равния ритъм на дъха ѝ. Значи Сейнт Килда? Не бях ходила там, но знаех мястото; имаше стара църква, отдавна изоставена и непосещавана от туристи — само от време на време се появяваше някой изследовател. Вероятно това беше възможността, която чаках?

Щяхме да сме сами и нямаше да има опасност някой да ни прекъсне. Вероятно мястото беше подходящо да им кажа — там, насред отдавна мъртвите енориаши на Сейнт Килда. Роджър още не беше открил местонахождението на останалите мъже от Лалиброх, но изглеждаше почти сигурно, че са напуснали Калоден живи, и всъщност аз това исках да разбера. Вече можех да разкажа на Бри края на историята.