Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

През следващите години втвърдяването се разпространяваше oт центъра, когато човек открива и намества фасетите на душата, докато „Аз съм” се фиксира, деликатен и детайлен, като насекомо в кехлибар.

Бях си мислила, че съм отминала този етап, че съм изгубила всяка следа от мекота и съм твърдо стъпила по пътя към стоманата на средната възраст. Но сега осъзнавах, че смъртта на Франк ме е пропукала. Пукнатините се разширяваха и вече не можех да ги скърпвам с отрицание. Бях довела дъщеря си в Шотландия — дъщерята, чиито кости бяха здрави като билата на шотландските планини — с надеждата, че черупката ѝ е достатъчно издръжлива, за да я удържи цяла, а сърцевината на нейното „Аз съм” ще остане все така достъпна.

Но моето собствено ядро вече не можеше да ме удържа и нямах щит, който да ме опази от мекотата отвътре. Вече не знаех каква съм била или каква ще бъде тя; знаех само какво трябва да сторя.

Затова се върнах и отново сънувах в хладния въздух на Северна Шотландия. Гласът от съня още отекваше в ушите и сърцето ми, повтаряше в ритъма на дишането на Бриана: Ти си моя — казваше той. — Моя! И аз няма да те пусна да си отидеш.

Църковното гробище в Сейнт Килда лежеше тихо под слънцето. Не съвсем равно, то се простираше на плато, образувало се на склона на хълма по някаква прищявка. Теренът се спускаше и изгърбваше, затова надгробните плочи бяха скрити в малки падинки или стърчаха от била на възвишения. Движенията на земята бяха изкривили много от тях, бяха ги килнали като пияници или съборили напълно и те лежаха пречупени във високата трева.

— Малко е занемарено — рече Роджър извинително. Спряха пред портата на гробището, загледани в старите камъни, които бяха обрасли с треви и засенчени от огромни тисове, посадени тук отдавна като заслон пред идещите от северното море бури. Сега над далечния залив се събираха облаци, но слънцето огряваше билото на хълма и въздухът беше неподвижен и топъл.

— Веднъж-два пъти годишно баща ми събираше група мъже от църквата и ги водеше тук, за да почистят гробището, но се опасявам, че сега е доста буренясало. — Той завъртя пробно вратичката и забеляза, че пантата е пропукана, а резето се крепи само на един пирон.

— Тук е хубаво, спокойно. — Бриана мина предпазливо през паянтовата вратичка. — Много е старо, нали?

— Да, старо е. Татко смяташе, че черквата е построена на мястото на по-ранна или дори на мястото на някакъв древен храм. Негов приятел от Оксфорд все твърдеше, че ще направи разкопки, за да види какво има отдолу, но, разбира се, не получи разрешение от църковните власти, макар че земята е светена вече от много години.

— Изкачването е доста. — Розовината от усилието вече избледняваше на лицето на Бриана, която си вееше с пътеводителя. — Но е красиво. — Огледа с възхищение фасадата на църквата. Тя беше построена в естествена ниша в скалата. Камъните и трупите бяха редени на ръка и слепени с торф и кил затова приличаше на поникнала тук, на естествена част от скалното лице. Стари резби украсяваха рамките на вратата и прозореца, някои представляваха християнски символи, но други очевидно бяха по-стари.

— Надгробната плоча на Джонатан Рандал е тук, така ли? — Тя махна с ръка към гробището, което се виждаше зад портата. — Мама много ще се изненада!

— Аха, предполагам. Аз също още не съм я виждал. — Той се надяваше изненадата да е приятна. Когато вечерта беше споменал по телефона на Бриана за надгробния камък, тя прояви голям ентусиазъм.

— Чувала съм за Джонатан Рандал — каза му сега. — Татко му се възхищаваше; казваше, че той е единственият интересен човек в рода ни. Предполагам, че е бил добър войник; татко имаше много негови почетни грамоти и други неща.

— Така ли? — Роджър погледна назад, търсеше Клеър. — Майка ти дали има нужда от помощ с пресата за растения?

Бриана поклати глава.

— Не. Просто откри по пътеката растение, на което не можа да устои. Ще се появи след малко.

Беше тихо. Дори птичките се бяха умълчали с наближаването на пладнето и тъмните вечнозелени дървета, които обрамчваха платото, бяха притихнали — нямаше вятър, който да разлюлее клоните им. Без грубите белези на пресни гробове или цветните флагове на изкуствени цветя като доказателство за скорошна скръб, гробището излъчваше само покоя на отдавна отишлите си. Освободен от усилието и мъките, единствено фактът на техния живот бе останал като утешително човешко присъствие по тези самотни и пусти хълмове.