Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

— Това е невероятно съвпадение — каза Роджър. Не откъсваше очи от мен.

— Е, може да се каже. — Извърнах с усилие поглед от книгите. — Нали знаеш, че е негов предтеча. Всички мъже в семейството си приличат — поне физически — добавих аз, като си мислех за поразителните нефизически разлики.

— А той… какъв беше? — Бриана сякаш излизаше от ступора си, поне мъничко.

— Беше проклет мръсен перверзник — отвърнах аз. Те се ококориха и се спогледаха ужасени.

— Не правете такива физиономии. И през осемнайсети век имаше извращения; те не са някаква новост. Само че тогава беше по-лошо, защото никого не го беше грижа, стига всичко да става тихо и кротко и да се преструваш на почтен. А Черния Джак Рандал беше войник. Командваше гарнизон в Северна Шотландия, който трябваше да държи клановете под контрол, и имаше доста големи правомощия. — Пийнах уиски, за да се подкрепя. — Харесваше му да наранява хората. Много му харесваше.

— А теб… нарани ли те? — попита деликатно Роджър. Бри като че ли се затваряше в себе си, кожата на скулите ѝ се изопваше.

— Не пряко. Поне не много. — Поклатих глава. Пак почувствах студената яма в стомаха си, която уискито не успяваше да сгрее. Джак Рандал ме беше ударил там. Усетих го като болка в заздравяла рана.

— Той имаше доста ексцентрични наклонности. Но всъщност… искаше Джейми. — Не можех да се накарам да произнеса думата „обичаше”. Гърлото ми се сви и едва преглътнах последните капки уиски. Роджър взе гарафата, вдигна питащо вежди и аз кимнах да ми налее.

— Джейми. Онзи Джейми Фрейзър? И той беше…

— Мой съпруг.

Бриана поклати глава като кон, който разгонва мухите.

— Но ти имаше съпруг — каза тя. — Не си могла… дори да… няма как…

— Трябваше — отвърнах. — Не го направих нарочно.

— Мамо, как така ще се омъжиш случайно! — Бриана вече не се държеше като грижовна медицинска сестра в лудница.

Сметнах това за подобрение, дори алтернативата да беше гняв.

— Ами не беше точно случайно. Иначе щяха да ме предадат на Джак Рандал. Джейми се ожени за мен, за да ме защити. Адски великодушно от негова страна — добавих, докато се взиpax в Бри над чашата си. — Не беше длъжен, но го направи.

Прогоних спомена за първата ни брачна нощ. Той беше девствен; ръцете му трепереха, докато ме докосваше. Аз също бях изплашена — но с по-голямо основание. А призори, когато ме прегръщаше, а голият ми гръб бе до голите му гърди и усещах до бедрата си неговите топли, силни бедра, той шепнеше в облаците на косата ми: „Не се плаши. Вече не сме двама.”

— Разберете — обърнах се отново към Роджър. — Не можах да се върна. Бях избягала от капитан Рандал, когато шотландците ме намериха. Водеха добитък. Джейми беше с тях. Те бяха от рода на майка му, Макензи от Лeox. Не знаеха какво да ме правят, но ме взеха като пленница. И не успях да избягам отново.

Спомних си неуспешните опити за бягство от замъка Леох. И после деня, когато казах на Джейми истината, а той — също като Франк, не ми повярва, но поне се преструваше, че ми вярва — ме отведе на хълма при камъните.

— Вероятно ме смяташе за вещица — казах аз, затворих очи и леко се усмихнах при тази мисъл. — Сега те мислят за луд; тогава те мислеха за вещица. Различни времена, различни нрави — обясних и отворих очи. — Само че днес не го наричат магия, а психология. Не че има голяма разлика. — Роджър кимна, изглеждаше смаян.

— Съдиха ме за вещерство. В селото Крейнсмюир, точно под замъка. Джейми ме спаси и тогава му казах. Той ме заведе на хълма и ми каза да се връщам. При Франк. — Замълчах, поех дълбоко дъх при спомена за онзи октомврийски следобед, когато контролът над съдбата ми, отнет ми толкова отдавна, внезапно се озова отново в ръцете ми и от мен се искаше да избера.

„Върни се! — каза ми той. — Тук няма нищо за теб! Само опасност.”

„Наистина ли няма нищо за мен?” — попитах го. Твърде горд, за да отговори, той мълчеше и аз направих своя избор.

— Беше твърде късно. — Взирах се в ръцете си, които лежаха на коленете ми. Денят беше притъмнял, валеше, но двете ми венчални халки още просветваха в златно и сребърно. Не бях свалила златния пръстен от Франк от лявата си ръка, когато се омъжих за Джейми, но носех и неговия сребърен пръстен на безименния пръст на дясната всеки ден, вече повече от двайсет години, откакто той го постави там.

— Обичах Франк — казах тихо, без да поглеждам към Бри. — Много го обичах. Но тогава сърцето ми… аз цялата принадлежах на Джейми. Не можах да го напусна. Не можах. — Вдигнах глава към нея за подкрепа. Тя се взираше в мен с каменно изражение.