Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

— Може да легна за малко — промърморих, вдигнах крака от ледения под и ги скрих под завивките в търсене на остатъци от топлина. Стомахът ми като че ли се беше укротил достатъчно, за да рискувам глътка вода, и си налях чаша от напуканата кана.

— Какво стъпка? — попитах, отпивайки внимателно. — Няма паяци, нали?

Джейми поклати глава, докато закопчаваше колана на килта си.

— А, не. — Кимна към масата. — Само един плъх. Търси хляба май.

Погледнах надолу и видях безжизнена сива купчинка, на муцуната блестеше малка перличка кръв. Скочих от леглото по навреме.

— Всичко е наред — казах немощно малко по-късно. — Нямаше какво да повърна.

— Изплакни си устата, сасенак, но не преглъщай. — Джейми ми подаде чашата и избърса устата ми с кърпа, сякаш бях малко мърляво дете, после ме вдигна и ме положи внимателно на леглото. Смръщи се притеснен над мен.

— По-добре да остана тук. Ще изпратя писмо.

— Не, не, добре съм. — И наистина бях. Колкото и да се борех с гаденето сутрин, не успявах да задържа нищо в стомаха си. Но повърнех ли, се оправях напълно. Ако не се брои горчивината в устата и леката болка в коремните мускули, се чувствах съвсем нормално. Отхвърлих завивките и станах, за да го демонстрирам. — Ето, виждаш ли. Добре съм. А ти трябва да тръгваш; не карай братовчед си да чака.

Наистина вече се чувствах по-добре въпреки студа, който нахлуваше под вратата и под нощницата ми. Джейми още се колебаеше, не искаше да ме остави сама и аз го прегърнах силно, за да го успокоя, а и защото беше великолепно топъл.

— Бррр. Как успяваш да останеш толкова топъл само по килт?

— Имам и риза — възрази той с усмивка.

Притискахме се един към друг и се наслаждавахме на топлината си в студа на ранната френска утрин. В коридора се чу шум — слугинята идваше с подпалките.

Джейми се размърда до мен. През зимата се пътуваше трудно и ни отне цяла седмица да стигнем от абатството до Хавър. И покрай късните замръквания в мрачни ханове, мокри, мръсни и треперещи от умора и студ, и все по-силните пристъпи на гадене сутрин, почти не се бяхме докосвали от последната нощ в абатството.

— Искаш ли да легнем? — попитах тихо.

Той се поколеба. Силата на желанието му беше очевидна през плата на килта, а ръцете му сгряваха студената ми плът, но той не направи нищо.

— Ами…

— Искаш го, нали? — Плъзнах студена ръка под килта му, за да се уверя.

— Ох! Да… Искам. — Имах солидно доказателство за думите му. Той изстена тихо и хвана ръката ми между краката си. — Господи, сасенак, не го прави, не мога да откъсна ръце от теб.

Прегърна ме и притисна лицето ми към бялата си риза, която миришеше на колата, с която переше брат Алфонс в абатството.

— И защо да го правиш? — попитах приглушено. — Можеш да отделиш малко време, нали? Пристанището не е далеч.

— Не е заради това — отвърна той и погали бунтуващата ми се коса.

— О, да не би да съм дебела? — Всъщност коремът ми беше още плосък и бях отслабнала заради повръщането. — Или…?

— Не — усмихна се той. — Много говориш. — Наведе се, целуна ме, после ме взе на ръце и седна на леглото. Аз седях в скута му. Отпуснах се назад и го придърпах решително върху себе си.

— Клеър, не! — възкликна той, когато започнах да откопчавам килта му.

Втренчих се в него.

— Защо не?

— Ами — започна смутено и леко изчервен. — Детето… не искам да го нараня.

Засмях се.

— Джейми, не можеш да го нараниш. То е голямо колкото връхчето на пръста ми. — Вдигнах пръст, за да покажа, после го прокарах по извивката на долната му устна. Той хвана ръката ми и внезапно ме целуна, сякаш за да изличи гъдела от допира ми.

— Сигурна ли си? Защото… сигурно няма да му хареса да го лашкаме насам-натам.

— То няма да забележи — уверих го и отново се захванах с килта.

— Ами… щом си сигурна.

Нa вратата се почука силно и, типично за всички гали, слугинята влезе точно навреме, заднишком, като небрежно издра вратата с една цепеница. Ако се съдеше по драскотините на дървото, това беше обичайният ѝ метод на действие.

— Бонжур , мосю, мадам — промърмори тя и се отправи към огнището. Някои са си добре , сякаш казваше поведението ѝ по-красноречиво от всякакви думи. Вече бях свикнала с безразличието на слугите при вида на гостите в хановете, колкото и неглиже да беше той, затова само прошепнах: „ Бонжур , мадмоазел”, за да приключа въпроса. Приключих и заниманията си с килта на Джейми, плъзнах се под завивките и ги издърпах нагоре, за да скрия порозовелите си бузи.