Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

— А ако я намеря? — попита Клеър. Сложи крехката си ръка на старата схема, вдигна очи към него и добави тихо: — Какво ще стане с теб тогава?

Той огледа безпомощно ярко осветения и претъпкан кабинет с отрупаната коркова стена и очукания стар чайник на древната дъбова маса. Солидна като… Стисна бедрата си, грубия плат на панталоните, сякаш да се увери, че и той е солиден като стола под него.

— Но… аз съм истински ! — избухна. — Не мога просто… да се изпаря!

Клеър вдигна замислено вежди.

— Не знам дали ще се изпариш. Нямам представа какво може да се случи. Вероятно просто никога няма да си съществувал? Така или иначе не бива да се тревожиш прекалено. Сигурно онази част от теб, която те прави уникален, душата ти или както искаш го наречи, вероятно ѝ е съдено да съществува така или иначе и ти пак ще си си ти, но ще се появиш в друг род. До каква степен физиката ти се дължи на предците отпреди шест поколения? Половината? Десет процента? — Тя сви рамене и устни, гледаше го внимателно. — Очите ти са от Гейли, както ти казах. Но виждам и Дугал в теб. Не в конкретни черти, макар че имаш скулите на Макензи. Бри също ги има. Не, нещо по-недоловимо е, нещо в начина, по който се движиш; грация, рязкост — не… — Поклати глава. — Не мога да го опиша, но е тук. Това нещо нужно ли ти е, за да бъдеш който си? Можеш ли да минеш и без тази частица от Дугал?

Тя се надигна тежко и за първи път, откакто я срещна, изглеждаше на годините си.

— Прекарах повече от двайсет години в търсене на отговори, Роджър, и мога да ти кажа само едно: няма отговори, само избори. Аз направих няколко и никой не може да ми каже дали са били правилни. Мастър Раймон вероятно, макар че се съмнявам; той беше човек, който вярваше в мистерии. Знаех само, че трябва да ти кажа и да оставя избора на теб.

Той взе чашата си и я пресуши.

Лето Господне хилядо деветстотин шейсет и осмо. Годината, в която Гейлис Дънкан беше минала през каменния кръг. Годината, в която тя бе тръгнала към съдбата си под онази калина на хълма близо до Леох. Незаконно дете и смърт в огъня.

Той се надигна и тръгна покрай рафтовете с книги, които опасваха кабинета. Книгите бяха изпълнени с история, тази присмехулна и променлива история.

Няма отговори, само избори.

Неспокоен, той плъзна пръсти по книгите на най-горния рафт. Те бяха за якобитското движение, за Въстанията, от петнайсета и четиридесет и пета година. Клеър беше познавала много от мъжете и жените, описани в тези книги. Беше се била и страдала с тях, за да спаси непознати за нея хора. Беше изгубила всичко, което е обичала, заради това. И накрая се бе провалила. Но изборът е бил неин, както сега щеше да е негов.

Нямаше ли някаква вероятност това да е сън, илюзия? Той се озърна към Клеър. Тя седеше облегната в креслото, със затворени очи, неподвижна, само една вена пулсираше във вдлъбнатинката на шията ѝ. Не. За миг можеше да се убеди, че всичко е измислица, но само докато я погледнеше. Колкото и да му се искаше да мисли иначе, не можеше да я погледне и да се усъмни в думите ѝ.

Опря ръце на масата, после ги обърна и огледа линиите по дланите. Дали само неговата съдба беше изписана по тях, или държеше в ръцете си и живота на една непозната жена?

Няма отговори. Затвори нежно ръце, сякаш стискаше нещо малко в юмруците си, и взе решение.

— Да я намерим!

Неподвижната фигура в креслото мълчеше, не помръдваше, освен издигането и спадането на заоблените гърди. Клеър беше заспала.

Старомодният звънец избръмча някъде в дълбините на апартамента. Това не беше най-хубавата част на града, но не беше и най-лошата. Имаше предимно къщи на работническата класа, като тази, разделени на два или три апартамента. Написана на ръка бележка под звънеца гласеше „Макхенри на горния етаж — звънете два пъти”. Роджър внимателно натисна отново бутона, после избърса ръка в панталоните си. Дланите му се потяха и това много го дразнеше.

До входа имаше леха с жълти нарциси, които бяха полумъртви от липсата на вода. Връхчетата на острите листа бяха покафенели и сгърчени, а жълтите главички клюмаха безутешно близо до обувката му.

Клеър също ги видя.

— Вероятно няма никого — каза тя и се наведе да докосне сухата почва. — Не са поливани повече от седмица.

Роджър усети смътно облекчение при тази мисъл; без значение дали вярваше, че Гейлис Дънкан е Джилиън Едгарс, той не очакваше с нетърпение срещата. Обърна се да си върви, но вратата внезапно се отвори зад него със скърцане на старо дърво и сърцето му се качи в гърлото.