Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Клеър поклати глава, взираше се в далечината. Вечерната мъгла се сгъстяваше, от листата на храстите отново покапа вода.

— Не, не историците. Не те. Най-голямото им престъпление е, че си мислят, че знаят какво се е случило, а всъщност разполагат само с онова, което времето е избрало да остане — повечето си мислят онова, което се очаква да мислят, и рядко някой вижда какво се е случило наистина зад мъглата от артефакти и документи.

В далечината се носеше слаб тътен. Вечерният пътнически влак от Лондон. Роджър чуваше свирката му от къщата в ясни вечери.

— Не, вината е на хората на изкуството — продължи Клеър. — Писателите, певците, разказвачите на истории. Те взимат миналото и го пресъздават както им харесва. Те могат да превърнат един глупак в герой, един пияница в крал.

— Значи всички са лъжци, така ли? — попита Роджър. Клеър сви рамене. Въпреки хладния въздух тя беше свалила сакото си, памучната риза лепнеше от влагата по фината ключица и лопатките на раменете ѝ.

— Лъжци? — попита тя. — Или магьосници? Виждат ли те костите в прахта на земята; виждат ли есенцията на онова, което е било, и обличат ли я с нова плът, така че тромавият звяр да се възроди като величествено чудовище?

— А не бива ли да го правят? — попита Роджър. Железопътният мост потрепери, когато Летящият шотландец премина през стрелката. Белите букви се разтресоха от вибрацията — СВОБОДНА ШОТЛАНДИЯ.

Клеър се вгледа в тях, лицето ѝ беше озарено от звездната светлина.

— Ти още не разбираш, нали? — Беше подразнена, но леко дрезгавият глас не се повиши. — Ти не знаеш защо. Ти не знаеш, аз не знам и никога няма да разберем. Не разбираш ли? Ти не знаеш, защото не знаеш какъв е краят — край няма да има. Не можеш да кажеш „това събитие” е било „неизбежно” да се случи и заради него се е случило всичко останало. Онова, което Чарлс причини на народа на Шотландия — това ли е трябвало да се случи? Така ли е трябвало да стане и всъщност истинското предназначение на Чарлс е било да се превърне в това, което е сега — в икона, в символ? Без него щеше ли Шотландия да търпи двеста години съюз с Англия и все пак — все пак — махна с ръка към кривите букви над нея — да запази своята идентичност?

— Не зная! — възкликна Роджър. Трябваше да вика, защото светлините вече се приближаваха и влакът затрещя по моста над тях.

Последва цяла минута рев и трясък, земетръсен шум, който ги прикова на местата им. После влакът най-сетне отмина и трясъкът отслабна до самотен вой, когато червената светлина на последния вагон изчезна в далечината.

— Точно там е въпросът, нали? — каза тя и се извърна. — Никога не знаеш , но въпреки това трябва да действаш.

Внезапно разпери ръце и сви пръсти така, че пръстените ѝ проблеснаха.

— Когато станеш лекар, научаваш това. Не в университета — а когато докосваш хората, за да ги излекуваш. Много от тях са извън достъпа ти. Много от тях никога няма да докоснеш, никога няма да откриеш есенцията им и те ще се изплъзнат през пръстите ти. Но не можеш да мислиш за тях. Можех да направиш само едно — едно, — да се опиташ да сториш нещо за този пред теб. Да действаш, сякаш този пациент е единственият на света — защото иначе ще изгубиш и него. Един по един, само това можеш да сториш. И се научаваш да не се отчайваш за всички онези, на които не можеш да помогнеш, и просто да правиш всичко по силите си.

Тя се обърна към него, лицето ѝ бе измъчено от умората, но очите светеха с дъждовната светлина, в косата ѝ блестеше влага. Ръката ѝ се отпусна на ръката на Роджър, подтикваща като вятър, който изпълва платно.

— Да се връщаме в къщата, Роджър. Трябва да ти кажа нещо.

Клеър мълчеше по пътя към имението и не отвръщаше на плахите въпроси на Роджър. Тя отказваше да го хване под ръка, вървеше сама, със сведена в размисъл глава. Не се опитваше да вземе решение, вече го беше взела. Мислеше какво да каже.

Той също се питаше. Тишината му даде отдих от вълненията през деня — достатъчно за да се запита защо Клеър реши да го включи във всичко това. Лесно можеше да каже и сама на Бриана, дори беше искала да го направи така. Нима толкова се страхуваше от реакцията ѝ, че не искаше да се изправи сама пред нея? Или пък е решила, че той, както и стана, ще ѝ повярва, и затова го е включила като застъпник на нейната истина?

Любопитството му достигаше пика си, когато стигнаха имението. Все пак трябваше първо да свършат нещо — заедно разтовариха една от най-високите лавици и я избутаха пред строшения прозорец, за да спрат притока на студения нощен въздух.