Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Той бързо приключи с разказа си и я погледна. Вече не плачеше, но беше свела глава и гъстите къдрици криеха изражението ѝ.

Роджър помълча, после стана и я хвана твърдо за ръката.

— Ела! Трябва ти свеж въздух. Спря да вали, да излезем.

Въздухът беше свеж и хладен, почти опияняващ след задухът в кабинета на Преподобния. Силният дъжд бе спрял по залез и сега, в ранната вечер, само капките, които се стичаха от дървета и храсти, напомняха за пороя.

Изпитах огромно облекчение да изляза от къщата. Бях се страхувала толкова дълго от това, а вече беше свършило. Дори ако Бри никога… не, щеше. Можеше да отнеме много време, но със сигурност щеше да разбере истината. Трябваше; тя я гледаше всяка сутрин от огледалото; тя течеше във вените ѝ. Вече ѝ бях казала всичко и ми олекна на душата, която се беше изповядала, беше се освободила от бремето си, макар че наказанието още предстоеше.

Като да родиш, помислих си. Преминаваш през огромно усилие и разкъсваща болка и знаеш, че те очакват безсънни нощи и изтощителни дни. Но сега, в този благословен, спокоен миг, душата ми се изпълва единствено от еуфория и не оставя място за опасения. Дори мъката за мъжете, които бях познавала, беше притъпена, смекчена от звездите, които сияеха през накъсаните облаци.

Нощта беше влажна от дъжда и гумите на колите по главния път съскаха по мокрия асфалт. Роджър ме поведе надолу по склона зад къщата, после нагоре, покрай малка, покрита с мъх полянка, и пак надолу — където пътека се виеше към реката. Над реката минаваше черен железопътен мост, а в края на пътеката имаше метална стълба, закачена за една от опорите. Някой беше написал с бял спрей и разкрачени букви: СВОБОДНА ШОТЛАНДИЯ.

Въпреки мъката от спомените аз усетих покой, или поне нещо подобно. Бях свършила най-трудната част. Бри вече знаеше коя е. Отчаяно се надявах, че ще ми повярва след време — не само заради себе си, но и заради мен. Дори пред себе си не бях готова да призная, че искам да имам с кого да си спомням за Джейми; човек, с когото да говоря за него.

Изпитвах огромна умора, психическа и физическа. Но изправих отново гръб и пришпорих тялото си отвъд пределите му, както много пъти досега. Скоро, обещах на ставите си, на измъчения си ум, на прясно разкъсаното сърце. Скоро ще мога да си почина. Щях да седна в малкия уютен салон в пансиона, сама с огъня и моите призраци. Тогава щях скърбя за тях на спокойствие, щях да позволя на умората да се излее със сълзите и накрая щях да потърся временната забрава на съня, в който можех отново да ги срещна живи.

Но още не. Трябваше да направя още нещо, преди да заспя.

Известно време вървяха мълчаливо, чуваше се само далечният трафик и по-близкото плискане на реката в бреговете ѝ. Роджър не искаше да започва разговор, не искаше да ѝ напомня за неща, които би желала да забрави. Но шлюзовете бяха отворени и вече нямаше как да задържат прилива.

Тя започна да му задава въпроси, колебливо и плахо. Той им отговаряше също толкова колебливо и на свой ред задаваше въпроси. Като че ли свободата да говори след толкова години пазене на тайната ѝ действаше като опиат, както и Роджър, който я слушаше с интерес. Когато стигнаха до железопътния мост, тя вече беше възвърнала жизнеността и силата си.

— Той беше просто един глупак, пияница, слаб, глупав човек — заяви тя разпалено. — Те всички бяха глупаци — Лохиел, Гленгари и останалите. Пиеха твърде много и се изпълваха с глупавите мечти на Чарли. Приказките не струват нищо, Дугал беше прав — лесно е да си смел над чаша с ейл в топла стая. Оглупели от пиенето, после бяха твърде горди, за да се откажат. Биеха хората си и ги заплашваха, подкупваха ги, подмамваха ги — поведоха ги към кървавата баня… само заради чест и слава.

Тя изсумтя и замълча. После внезапно се засмя.

— Но знаеш ли кое беше най-смешното? Онзи нещастен глупак и неговите алчни, тъпи помощници; и глупавите мъже, които заради едната чест не можаха да се откажат… те имаха една дребна добродетел; те вярваха. И странното е, че точно тя надживя глупостта, некомпетентността, страха и пиянското перчене; защото те си отидоха. Всичко, което остана сега на Чарлс Стюарт и хората му, е славата, която те търсеха, но така и не намериха.

— Вероятно Раймон беше прав — добави по-меко тя, — единствено същността на нещата има значение. Когато времето съблече всичко останало, само твърдите кости остават.

— Предполагам, че сигурно таиш някаква горчивина към историците — намеси се Роджър. — Към всички, които са схванали това погрешно и са го превърнали в герой. Искам да кажа, че из цяла Северна Шотландия ще видиш Хубавия принц по кутии за бисквити и сувенирни чаши за туристите.