Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

— Е, интересно е и предполагам, си доволна, че ми каза. Но това не променя нищо, нали? Освен че вече мога да откъсна горната половина на тази генеалогия и да я захвърля. Все пак не знаем откъде се е появила Гейлис Дънкан, нито кой е баща на детето ѝ. Ти като че ли си сигурна, че не е бедният Артър.

Клеър поклати глава.

— О, не, не беше Артър Дънкан. Беше Дугал Макензи. Точно затова я убиха. Не заради вещерство. Колъм Макензи не можеше да позволи да се разчуе, че брат му е прелюбодействал със съпругата на обвинителя. А и тя искаше да се омъжи за Дугал; сигурно е заплашвала Макензи, че ще разкрие истината за Хамиш.

— Хамиш? О, синът на Колъм. Да, спомням си. — Роджър потърка челото си. Главата му започваше да се мае.

— Не е син на Колъм — поправи го Клеър. — А на Дугал. Колъм не можеше да има деца, но Дугал можеше — и имаше. Хамиш беше наследникът на клана Макензи. Колъм беше готов да убие всеки, който го застрашава. И го направи.

Тя пое дълбоко дъх.

— А това ни води до втората причина, поради която ти разказах тази история.

Роджър зарови ръце в косата си, беше се втренчил в масата, където линиите на фамилното дърво се гърчеха като змии и стрелваха езици между имената.

— Гейлис Дънкан — каза тя дрезгаво — имаше белег от ваксинация. И точно затова се върнах сега в Шотландия. Когато заминах с Франк, се заклех, че никога няма да се върна. Знаех, че не мога да забравя, но можех да погреба онова, което знаех; можех да стоя далеч и никога да не опитам да разбера какво се е случило, след като си тръгнах. Като че ли поне това можех да сторя за тях — за Франк и за Джейми. И за бебето, което чаках. — Стисна здраво устни за миг. — Но Гейли ми спаси живота в Крейнсмюир. Тя вероятно така или иначе беше обречена и мисля, че го знаеше. Но се лиши от всякакъв шанс, за да ме спаси. И ми остави съобщение. Дугал ми го даде в една пещера в Северна Шотландия, когато ми каза новината, че Джейми е в затвора. „Мисля, че ще е възможно, но не знам.” И четири цифри — едно, девет, шест и осем.

— Хиляда деветстотин шейсет и осма — каза Роджър с усещането, че всичко това е сън. Сигурно скоро щеше да се събуди. — Тази година. Какво е имала предвид?

— Да се върнеш. През камъните. Не беше опитвала, но мислеше, че бих могла. И беше права, разбира се. — Клеър се извърна и взе уискито си от масата. Вгледа се в Роджър през ръба на чашата, очите ѝ бяха с цвета на течността в нея. — Сега е хиляда деветстотин шейсет и осма; годината, от която е тръгнала. Но мисля, че още не го е направила.

Чашата се изплъзна от ръката на Роджър и той едва я хвана навреме.

— Какво… тук? Но тя… защо, няма как да знаеш… — Заекваше, мислите му се объркаха напълно.

— Не зная — изтъкна Клеър. — Така мисля. Почти съм сигурна, че беше шотландка, а има голяма вероятност да е някъде от Северна Шотландия. Макар че има много каменни кръгове, знаем, че Крейг на Дун е проход — за онези, които могат да го използват. Освен това — добави, сякаш изричаше последния аргумент — Фиона я е видяла.

— Фиона? — Това му дойде в повече. Просто последният абсурд. Всичко друго можеше някак да повярва — проходи във времето, предателство на клановете, исторически разкрития, — но въвличането на Фиона в тази история му дойде в повече. Погледна умолително Клеър. — Кажи ми, че не говориш сериозно. Не и Фиона.

Устата ѝ потрепна в ъгълчето.

— Опасявам се, че е така — отвърна тя не без съчувствие.

— Попитах я за групата на друидите, към които е принадлежала баба ѝ. Бяха я заклели да мълчи, но аз и без това знаех доста за тях, така че… — Сви рамене, леко извинително. — Не беше трудно да я накарам да говори. Тя ми каза, че още една жена задавала въпроси. Висока светлокоса жена с поразителни зелени очи. Фиона каза, че ѝ приличала на някого — добави деликатно тя, като не го поглеждаше, — но не се сещаше на кого.

Роджър само изстена и се приведе бавно напред, докато положи чело на масата. Затвори очи, чувстваше студеното твърдо дърво под главата си.

— Фиона знае ли коя е тя? — попита той, все още затворил очи.

— Казва се Джилиън Едгарс — отговори Клеър. Стана, прекоси стаята и добави още малко уиски в чашата си. Върна се до масата. Той усещаше погледа ѝ с тила си.

— Оставям това на теб — каза тихо Клеър. — Ти ще решиш. Да я потърся ли?

Роджър вдигна глава от масата и примигна невярващо.

— Да я потърсиш? Ако… ако всичко това е истина, трябва да я намерим, нали? Ако тя отиде там, ще я изгорят жива? Разбира се, че трябва да я намериш! — избухна той. — Защо изобщо питаш?