Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Зачервена от усилието, Клеър седна на дивана, докато той наливаше уиски до малката масичка с напитки в ъгъла. Когато госпожа Греъм беше жива, винаги носеше напитките на табла със салфетки и бисквити. Фиона с радост би правила същото, но Роджър предпочиташе да си налива сам питието.

Клеър му благодари, отпи от чашата, остави я и се вгледа в него. Беше изморена, но овладяна.

— Сигурно се чудиш защо исках да чуеш цялата тази история — каза тя, както винаги сякаш умееше да чете мисли. — Има две причини. Втората ще ти кажа сега, а колкото до първата — мисля, че ти имаше право да чуеш всичко това.

— Какво право?

Златните очи гледаха прямо и смущаващо като лишен от всякакво коварство поглед на леопард.

— Същото като на Бриана. Правото да знаеш кой си. — Тръгна през стаята към отсрещната стена. Тя беше покрита с корк от пода до тавана И наслоена с пластове снимки, графики, бележки, визитни картички, стари енорийски графици, резервни ключове и всякакви други неща.

— Спомням си тази стена — усмихна се Клеър и докосна снимка от награждаване в местното начално училище. — Баща ти свалял ли е изобщо нещо от нея?

Роджър поклати глава.

— Не мисля. Винаги казваше, че няма да намери нищо, ако ги прибере в чекмеджетата; ако нещо беше важно, той искаше да му е пред очите.

— Значи сигурно е още тук. Той го смяташе за важно.

Вдигна ръка и започна да разравя с пръст застъпващите се пластове, леко отделяше пожълтелите хартии.

— Това е, струва ми се — прошепна след известно ровене. Посегна дълбоко под бележки за проповеди и квитанции от автомивки, извади един лист и го сложи на писалището.

— Това е фамилното ми дърво — каза изненадано Роджър.

— Не съм го виждал от години. И без това не му обърнах внимание навремето. Ако ще ми казваш, че съм осиновен, вече го знам.

Клеър кимна към схемата.

— Да, точно затова баща ти — господин Уейкфийлд — направи тази схема. Искаше да се увери, че ще си запознат с истинското си семейство, макар че ти даде своето име.

Роджър въздъхна, мислеше за Преподобния и за малката снимка със сребърна рамка на бюрото му, от която се усмихваше непознат тъмнокос млад мъж с униформа от Кралските военновъздушни сили от Втората световна война.

— Да, зная и това. Истинското ми име е Макензи. Ти сега ще ми кажеш, че имам връзка с някой Макензи, когото… си познавала? Не виждам нито едно от тези имена в схемата.

Клеър сякаш не го чу, прокара пръст по начертаните на ръка линии на генеалогията.

— Господин Уейкфийлд много държеше на точността — прошепна тя, сякаш на себе си. — Той не би искал да допусне грешка. — Пръстът ѝ спря на страницата. — Ето. Тук е грешката. Под нея — пръстът се плъзна надолу — всичко е вярно. Родителите, бабите и дядовците, прабабите и дядовците са верни, но не и нагоре. — Плъзна пръст нагоре.

Роджър се наведе над схемата, после погледна Клеър със замислени зелени очи.

— Тук ли? Уилям Бъкли Макензи, роден хиляда седемстотин четиридесет и четвърта, син на Уилям Джон Макензи и Сара Инес. Умрял хиляда седемстотин осемдесет и втора година.

Клеър поклати глава.

— Той е умрял през четиридесет и четвърта, на два месеца, от едра шарка. — Погледна го и златните очи срещнаха неговите с такава сила, че той изтръпна. — Ти не си първото осиновено дете в това семейство — каза тя. — Той се нуждаеше от дойка. Майка му беше мъртва, затова го дадоха на семейство, което беше загубило детето си. Дадоха му името на мъртвото дете — често се случваше, — а и вероятно не са искали да привличат вниманието към произхода му, когато го впишат в енорийския регистър. Все пак то е било кръстено при раждането, нямало е нужда да се прави отново. Колъм ми каза къде са го дали.

— Синът на Гейлис Дънкан — изрече той бавно. — Детето на вещицата.

— Точно така. — Тя се взираше внимателно в него, наклонила глава настрани. — Разбрах го още щом те видях. Заради очите. Имаш нейните очи.

Роджър седна, внезапно целият изстина, въпреки че лавицата блокираше течението, а запаленият отново огън гореше в камината.

— Сигурна ли си? — попита той, но разбира се, че беше сигурна. Ако не си беше измислила всичко като сложна заблуда на един болен ум. Погледна я, тя седеше невъзмутимо с уискито в ръка, напълно спокойна.

Болен ум? Доктор Клеър Бюшамп, завеждащ отделение на голяма, уважавана болница? Да е побъркана, луда? По-лесно му беше да повярва, че той е откачил. Всъщност вече започваше да го вярва.

Пое дълбоко дъх и сложи ръце върху фамилното дърво, за да скрие името на Уилям Бъкли Макензи.