Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

— Да? — Мъжът, който отвори, ги огледа, присвил подутите си очи. Имаше зачервено пълно лице, което беше засенчено от набола брада.

— Ами… Съжаляваме, че нарушихме съня ви, сър — каза Роджър и направи усилие да се успокои. Стомахът му се сви. — Търсим госпожица Джилиън Едгарс. Тя тук ли живее?

Мъжът потърка главата си с едра, обрасла с черни косми ръка и косата му щръкна.

— За теб е госпожа Едгарс, хубавецо. Какво искаш от жена ми? — На Роджър му се прищя да отстъпи назад заради алкохолните изпарения в дъха му, но запази позиции.

— Искаме само да говорим с нея — рече той, възможно най-помирително. — Тя у дома си ли е?

— Тя у дома си ли е? — повтори господин Едгарс, като изкриви подигравателно уста заради оксфордския акцент на Роджър. — Не, няма я. Разкарайте се — посъветва ги и затвори вратата с трясък, от който дантеленото перденце потрепери.

— Разбирам защо не си е у дома — отбеляза Клеър, която стоеше на пръсти и надничаше през прозореца. — И аз нямаше да съм си у дома, ако това ме чака там.

— Така е — каза Роджър. — А имаш ли някакви предположения къде да я търсим?

Клеър се отдръпна от прозореца и докладва:

— Той се настани пред телевизора. Да го оставим, поне докато отворят кръчмата. Междувременно можем да опитаме в Института. Фиона каза, че Джилиън Едгарс посещава курсове там.

Институтът за северношотландски фолклор се помещаваше на горния етаж на тясна къща точно до бизнес района. Рецепционистката, дребна, пълна жена с кафява жилетка и рокля на щампи, като че ли се зарадва да ги види. Вероятно нямаше често компания тук.

— О, госпожо Едгарс… — каза тя и на Роджър му се стори, че в гласа ѝ се прокрадва съмнение, но госпожа Андрюс остана приветлива и ведра. — Да, тя редовно посещава института и изрядно плаща за курсовете. Много често е тук. — Явно твърде често според госпожа Андрюс.

— А случайно да е тук сега? — попита Клеър.

Госпожа Андрюс поклати глава и сивите къдрици затанцуваха по главата ѝ.

— О, не. Днес е понеделник. Само аз и доктор Макюън сме тук в понеделник. Той е директорът. — Погледна с упрек Роджър, сякаш беше длъжен да знае това. После, явно успокоена от надеждния им вид, отстъпи леко: — Ако се интересувате от госпожа Едгарс, трябва да говорите с доктор Макюън. Да ида ли да му кажа, че сте тук?

Тъкмо направи опит да се измъкне иззад бюрото си, когато Клеър я спря и се наведе напред.

— Случайно да имате снимка на госпожа Едгарс? — попита направо, а щом видя изненадата ѝ, се усмихна очарователно и обясни: — Не бихме искали да губим времето на директора, ако тя не е жената, която търсим.

Госпожа Андрюс отвори леко уста, примигна объркано, после кимна и започна да рови из бюрото, да отваря чекмеджета и да си мърмори.

— Имаше някъде. Видях ги вчера, така че не може да не са тук… О, ето! — Тя извади албумче с черно-бели фотографии и започна да ги прелиства. — Ето. Това е тя на разкопки близо до града, но не се вижда лицето ѝ. Да видя дали няма и други…

Продължи да рови, мърморейки си, а Роджър се взираше над рамото на Клеър във фотографията на бюрото. Малка група хора стояха близо до един ленд роувър, а на земята около тях имаше чували от зебло и инструменти. Снимката беше импровизирана и неколцина бяха извърнати от обектива. Пръстът на Клеър докосна без колебание образа на високо момиче с дълга права светла коса, която стигаше до средата на гърба ѝ. Почука по снимката и кимна на Роджър.

— Не можеш да си сигурна — промърмори той.

— Какво, скъпи? — попита госпожа Андрюс и погледна над очилата си. — О, не говориш на мен. Добре тогава, намерих една малко по-добра. Пак не се вижда цялото лице — леко е извърната, — но пак е по-добре от другите. — Тя плесна победоносно новата снимка на бюрото пред тях.

На тази видяха по-възрастен мъж с малки очилца и същото светлокосо момиче, наведени над маса, на която бяха наредени нещо като ръждясали части на двигател според Роджър, но несъмнено бяха ценни артефакти. Косата на момичето висеше до бузата ѝ, а главата ѝ беше извърната към мъжа. Все пак малкото право носле, сладко заоблената брадичка и извивката на красивата уста ясно се виждаха. Очите ѝ гледаха надолу, скрити под дълги, гъсти мигли. Роджър едва се сдържа да не подсвирне от възхищение. Тя наистина беше истинска кукла.

Озърна се към Клеър. Тя кимна, без да каже нищо. Беше по-бледа от обичайното и той видя, че вената на шията ѝ пулсира бързо, но Клеър благодари на госпожа Андрюс съвсем спокойно.