Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

— О, значи е станало ясно от документите ѝ за кандидатстване? — Директорът извади огромна мръсна носна кърпа от джоба си и попи лицето си с нея. — Да, така е. Разбира се, много хора се интересуват от тях. В тях има романтика, мистерия. Вижте само онези заблудени души на Стоунхендж в деня на лятното слънцестоене, с качулки и роби. Пеят… всякакви глупости. Не че бих сравнявал Джилиън Едгарс с…

Той продължи в същия дух, но Роджър вече не слушаше. Стана му задушно в малкия кабинет, яката го стягаше; чуваше как сърцето му бие бавно и много дразнещо в ушите.

Просто не може да бъде! — помисли си. — Абсолютно невъзможно . Да, историята на Клеър Рандал беше убедителна — ужасно убедителна. Но като гледаше как върти на пръста си този стар глупак, който нямаше представа какво е научна стипендия и не би я познал и да му я поднесат на тепсия… Тя определено го водеше за носа. Не че той, Роджър, беше толкова податлив, но…

Обзет от съмнения и плувнал в пот, той не обърна голямо внимание, когато доктор Макюън взе връзка ключове от чекмеджето си и стана да ги отведе през втора врата към дълъг коридор.

— Това са кабинетите — обясни той. Отвори една врата и разкри малка стаичка, в която се бяха събрали само тясна маса, стол и миниатюрна лавица. На масата бяха подредени папки в различни цветове. До тях Роджър видя голям бележник със сиви корици и четлив етикет — РАЗНИ. По някаква причина този почерк го накара да изтръпне.

Нещата ставаха все по-лични с всяка изминала минута. Първо снимките, сега и женският почерк. Той беше обзет от паника при мисълта, че ще се срещне с Гейлис Дънкан. Джилиън Едгарс, всъщност. Която и да беше тя.

Директорът отваряше папките, сочеше и обясняваше на Клеър, която много добре се преструваше, че разбира за какво ѝ говори. Роджър надничаше над рамото ѝ, кимаше и от време на време казваше: „Хм, много интересно”, но наклонените редове бяха напълно неразбираеми за него.

Тя е написала това — мислеше си той. — Тя е истинска. От плът и кръв, с устни и дълги мигли. И ако мине през камъните, ще изгори — тялото ѝ ще пука и ще почернява, косата ѝ ще пламне като факла. А ако не го направи… аз няма да съществувам.

Поклати силно глава.

— Не сте ли съгласен, господин Уейкфийлд? — Директорът на института го гледаше объркан.

Роджър пак поклати глава, този път от смущение.

— Не, не. Искам да кажа… просто… дали може да пийна малко вода?

— Разбира се, разбира се! Елате с мен, има чешма точно зад ъгъла, ще ви покажа. — Доктор Макюън го изведе от малката стаичка в коридора, като изразяваше несвързано своята загриженост за здравето му.

Щом излезе от клаустрофобичното кубче и се отдалечи от книгите и папките на Джилиън Едгарс, Роджър се почувства малко по-добре. Все пак мисълта да се върне пак в миниатюрната стая, където думите на Клеър за миналото ѝ като че ли отекваха в тънките стени… не. Взе решение. Клеър щеше да се оправя сама с доктор Макюън. Подмина бързо стаята, без да поглежда вътре, и излезе през вратата към бюрото на рецепционистката.

Госпожа Андрюс се вгледа в него, очилата ѝ сияеха от загриженост и любопитство.

— Скъпи господин Уейкфийлд. Не ви ли е добре? — Роджър прокара ръка по лицето си; сигурно беше пребледнял. Усмихна се леко на пълничката дребна секретарка.

— Не, много благодаря. Вътре ми стана топло, ще изляза на чист въздух.

— О, да. — Тя кимна с разбиране. — Радиаторите. Запушват се и не се изключват сами. Ще ида да видя. — Тя стана от бюрото, където още лежеше снимката на Джилиън Едгарс. Погледна към нея, после към Роджър. — Знаете ли? Тъкмо я гледах и се чудех какво странно има в лицето ѝ. Не можех да се сетя, но тя много прилича на вас, господин Уейкфийлд. Особено в очите. Невероятно съвпадение, нали? Господин Уейкфийлд? — Тя се взираше към стълбището, откъдето се чуваше трополенето на Роджър.

— Явно му се доходи по нужда — каза си тя. — Горкото момче.

Слънцето още беше над хоризонта, когато Клеър се присъедини към него на улицата, но денят бе към края си. Хората се прибираха у дома за чая и се усещаше някакво общо облекчение — всички очакваха почивката след дългия работен ден.

Роджър обаче не споделяше това чувство. Той се наведе да отвори вратата на колата за Клеър, изпълнен с такава смесица от емоции, че не знаеше какво да ѝ каже. Тя влезе, погледна го със съчувствие и попита:

— Неприятно, нали?

Дяволската плетеница от нови еднопосочни улици направи излизането от центъра на града задача, която изискваше цялото му внимание. Измина доста време, преди да е в състояние да откъсне очи от пътя и да попита: