Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

След вечеря Бриана взе палтата им, докато той плащаше сметката.

— Това за какво е? — попита тя, когато забеляза бутилката уиски в ръката му. — Да не планираш запой?

— Запой ли? — усмихна ѝ се той. — Започваш да се учиш, а? И какво още научи от лингвистичните си занимания?

Тя сведе очи в преувеличена свенливост.

— Ами в Щатите има един танц, който се нарича шаг. Но сигурно няма да искаш да го изпълниш с мен тук.

— Не и ако не настояваш — отвърна той. И двамата се засмяха, но му се стори, че червенината по бузите ѝ се засили, и той толкова се развълнува, че преметна палтото на ръката си, вместо да го облече.

— Е, ако изпиеш достатъчно от това , всичко е възможно — каза тя, като посочи бутилката с дяволита усмивка. — Само че е ужасно на вкус.

— Вкусът се наследява, моме — информира я Роджър. — Само шотландците се раждат с него. Ще ти купя една бутилка, за да тренираш. Тази е за подарък — обещал съм я. Искаш ли да дойдеш с мен, или да ида по-късно? — попита той. Не знаеше дали иска тя да идва с него, но усети прилив на щастие, когато Бри кимна и облече палтото си.

— Разбира се, защо не?

— Добре. — Той посегна и внимателно обърна яката ѝ на раменете. — Наблизо е, да повървим, става ли?

Нощем кварталът изглеждаше малко по-добре. Мракът скриваше овехтялостта на къщите, а светлините, които сияеха от прозорците към малките предни градинки, придаваха на улицата известен уют.

— Няма да се бавим — каза Роджър на Бриана, когато натисна звънеца. Не знаеше на какво да се надява. Първият му страх отмина, когато вратата се отвори. Вътре имаше някой и този някой беше още в съзнание.

Едгарс явно беше прекарал следобеда в компанията на една от бутилките, наредени по бюфета зад него. За щастие сега не сметна посетителите си за натрапници. Присви очи, когато Роджър се представи.

— Братовчед на Джили? Не знаех, че има братовчед.

— Ами, има — каза Роджър, одързостен от топлия прием. — Аз съм. — Щеше да се оправя със самата Джилиън, когато я срещнеше. Ако я срещнеше.

Едгарс примигна веднъж-дваж, после потърка възпаленото си око с юмрук, сякаш за да настрои видимостта му. Очите се фокусираха с известна трудност върху Бриана, която стоеше зад Роджър.

— Тя коя е?

— Ами… приятелката ми — импровизира Роджър. Бриана го изгледа с присвити очи, но си замълча. Явно вече усещаше, че нещо не е наред, но тръгна след него, когато Грег Едгарс отвори вратата да ги пусне вътре.

Апартаментът беше малък и претъпкан, с мебели втора употреба. Миришеше на цигари и неизхвърлен боклук, остатъци от готова храна за вкъщи бяха пръснати небрежно по всяка повърхност в стаята. Бриана погледна косо Роджър, погледът ѝ казваше: „Чудесно роднини имаш” и той сви леко рамене. Не съм виновен аз. Домакинята явно не си беше у дома, и то от известно време.

Отсъстваше поне във физическия смисъл на тази дума. Когато се обърна да вземе стола, който Едгарс му подаваше, Роджър се изправи пред голяма студийна фотография с месингова рамка, която висеше над малката камина. Прехапа език, за да потисне възклицанието си.

Жената като че ли се взираше право в лицето му, леката усмивка едва извиваше крайчето на устата ѝ. Платиненоруса коса падаше гъста и лъскава по раменете ѝ и обрамчваше съвършено сърцевидно лице. Дълбоките зелени като зимен мъх очи сияеха под гъсти тъмни мигли.

— Много си приличате, нали? — Грег Едгарс гледаше снимката със смесица от враждебност и копнеш.

— Ами, да. — Роджър беше останал без дъх и се обърна да премести една хартиена чиния с риба и пържени картофи от стола си. Бриана се взираше в портрета с интерес. Поглеждаше към Роджър и обратно към снимката, явно ги сравняваше. Братовчеди, значи?

— Виждам, че Джилиън не си е у дома? — Роджър понечи да махне с ръка към бутилката, която Едгарс наклони въпросително към него, после размисли и кимна. Вероятно щеше да спечели доверието му, ако пийнеше с него. Ако Джилиън не беше тук, трябваше да разбере къде е.

Зает да сваля акцизния печат със зъби, Едгарс поклати глава, после деликатно отлепи парче восък и хартия от долната си устна.

— Няма я, човече. Като е тук, не е такава кочина. — Описа с жест препълнените пепелници и катурнатите хартиени чашки. — Пак е тесничко, но не е толкоз зле. — Извади три винени чаши от шкафа, вгледа се със съмнение във всяка от тях, сякаш проверяваше дали са прашни.

Наля уискито с огромно внимание като всеки пияница, после отнесе чашите една по една на гостите си. Бриана прие нейната също толкова внимателно, но отказа да седне, облегна се елегантно на бюфета.