Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

— Още хиляди, стотици, и стотици хиляди — каза тя и направи опит да се усмихне. — Но няма знак на майстора. Така че и пръстенът не е доказателство.

— Напротив. — Роджър имаше чувството, че нещо запушва гърлото му, и се прокашля. — Това е абсолютно доказателство. За мен.

Нещо светна в дълбините на очите ѝ и усмивката стана истинска. Тогава сълзите най-сетне рукнаха, защото тя окончателно изгуби контрол.

— Съжалявам — каза накрая. Седна на дивана, опря лакти на коленете си и зарови лице в една от огромните бели носни кърпи на Преподобния. Роджър седна съвсем близо до нея. Тя изглеждаше малка и уязвима и той искаше да я погали по пепелявокестенявите къдрици, но не смееше.

— Не съм предполагала… не ми е хрумвало — каза тя и пак си издуха носа. — Не знаех колко много би означавало за мен някой да ми повярва.

— Дори да не е Бриана?

Тя изкриви леко лице, приглади косата си с ръка и се изправи.

— За нея беше шок. Естествено, как би могла… тя много обичаше баща си. Франк — добави бързо. — Знаех, че отначало може би няма да го приеме, но… ако има време да помисли, да задава въпроси… — Гласът ѝ затихна и раменете на белия ленен костюм увиснаха под тежестта на тези думи.

Сякаш да се разсее, тя погледна към масата, където лежеше купчината книги с лъскави корици.

— Странно е, нали? Да живееш двайсет години с човек, който изучава якобитите, и толкова да те е страх какво можеш да научиш, че да не смееш да отвориш някоя от книгите му. — Поклати глава, още се взираше в тях. — Не знаех какво се е случило с повечето от тях, не можех да понеса да узная. Аз познавах тези мъже; не можех да ги забравя, но можех да ги заровя дълбоко и да бягам от спомена. За известно време.

Сега това време беше свършило и друго започваше. Роджър взе книга от купчината и я претегли на ръката си, сякаш да претегли отговорността, с която се нагърбваше. Сигурно това поне щеше да я разсее от мислите за Бриана.

— Искаш ли да ти кажа? — попита я тихо.

Тя се колеба дълго, но после кимна бързо, сякаш се страхуваше да не се откаже.

Той облиза сухите си устни и започна да говори. Не му трябваше да поглежда книгата; тези факти бяха известни на всеки учен, който се занимаваше с този период. Все пак той държеше книгата на Франк Рандал до гърдите си като щит.

— Франсис Таунсенд. Човекът, който е завзел Карлайл за Чарлс, бил пленен, съден за измяна, обесен и изкормен.

Замълча, но тя и без това вече беше твърде бледа, едва ли можеше да пребледнее повече. Седна до масата срещу него, неподвижна като колона от сол.

— Макдоналд от Кепок влязъл в битката при Калоден пеша, заедно с брат си Доналд. И двамата били убити от английската артилерия. Лорд Килмарнок паднал в битката, но лорд Анкръм, който оглеждал ранените, го познал и го спасил от хората на Къмбърланд. Не било голяма услуга, защото следващия август го обезглавили на Тауър Хил заедно с Балмерино. — Поколеба се. — По-малкият син на Килмарнок също умрял на бойното поле. Тялото му не е намерено.

— Винаги съм харесвала Балмерино — прошепна тя. — А Старата лисица? Лорд Ловат? Сянката на секира…

— Да. — Той погали несъзнателно гладката обложка на книгата, сякаш четеше думите на брайлова азбука. — Той бил съден за измяна и обезглавен. Всички източници твърдят, че посрещнал смъртта с огромно достойнство.

Сцената проблесна в ума му и той започна да цитира Хогарт по памет:

— „Докато преминаваше през крещящата и ликуваща тълпа от англичани по пътя към Тауър, старият вожд на клана Фрейзър изглеждаше нехаен и безразличен към дъжда от камъни, които прелитаха покрай главата му, и дори запази чувството си за хумор. Когато една старица изкрещя: „Ще ти отсекат главата, дърт шотландски пръч!”, той се наведе от прозореца на каретата и извика весело: „Така ще стане, грозна дърта английска кучко!”

Тя се усмихваше, но между устните ѝ излезе нещо средно между смях и стон.

— Сигурна съм, че го е казал, проклетото старо копеле.

— Когато го водели към дръвника — продължи предпазливо Роджър, — поискал да огледа острието и заръчал на палача да си свърши добре работата. Казал му: „Направи го като хората, защото иначе много ще се ядосам.”

Сълзи се спускаха от затворените ѝ клепачи и светеха като скъпоценни камъни на светлината на огъня. Той пристъпи към нея, но тя го усети и поклати глава със затворени очи.

— Всичко е наред. Продължавай.

— Това беше почти всичко. Някои от тях са оцелели. Лохиел избягал във Франция. — Внимаваше да не спомене брат му, Арчибалд Камерън. Докторът беше обесен, изкормен и обезглавен в Тайбърн, сърцето му бе изтръгнато и хвърлено в пламъците. Тя като че ли не забеляза този пропуск.