Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Аз свалих окървавената кърпичка от ръката си и притиснах моята рана към неговата, пръстите ни се преплетоха. Кръвта беше топла и хлъзгава, но още не лепнеше между ръцете ни.

— Кръв от кръвта ми… — прошепнах аз.

— … плът от плътта ми — отвърна тихо той. И двамата не можахме да довършим клетвата — „докато смъртта ни раздели”, но неизреченото увисна болезнено между нас. Накрая той се усмихна накриво.

— Дори след смъртта — каза твърдо и ме привлече отново към себе си.

— Франк — каза накрая с въздишка. — Е, ти ще решиш какво ще му кажеш за мен. Вероятно няма да иска да слуша, но ако все пак поиска, ако решиш, че можеш да му кажеш за мен, както каза на мен за него, тогава му кажи… че съм благодарен. Кажи, че му вярвам и че… — Ръцете му стиснаха раменете ми и той заговори през смях и абсолютно искрено: — Кажи му, че го мразя и в червата!

Бяхме се облекли и зората вече минаваше в ден. Нямахме храна, нямаше с какво друго да продължим момента. Нищо не беше останало… и нямаше повече какво да кажем.

Сега той трябваше да ме напусне и да стигне до Друмоси Мур навреме. Това беше последната ни раздяла и не знаехме как да се сбогуваме.

Накрая той се усмихна, наведе се и ме целуна нежно по устните.

— Казват… — започнах аз и замълчах, за да се прокашлям, — казват, че в стари времена, когато мъж се отправял да върши велики дела, първо намирал магьосница и я молел да го благослови. Заставал в посоката, в която щял да поеме, тя минавала зад него и изричала молитвата си. После той тръгвал веднага и не поглеждал назад, защото това щяло да му донесе лош късмет.

Той докосна лицето ми и се обърна към отворената врата. Утринното слънце се изливаше през нея и осветяваше косата му с хиляди пламъци. Изправи рамене, пое дълбоко дъх и каза тихо:

— Благослови ме тогава, магьоснице, и тръгвам.

Сложих ръка на рамото му, търсех думи. Джени ме беше научила на няколко древни келтски защитни молитви; опитах да си ги спомня.

— Исусе, син на Мария — заговорих дрезгаво, — в Твоето име, в името на Твоя обичан апостол Йоан, и в името на всички светии в Небесното Ти царство, пази този мъж в битката, която предстои…

Прекъсна ме някакъв шум по склона — гласове и стъпки.

Джейми се скова за миг и рамото му се втвърди под ръката ми. Обърна се да ме избута към дъното на къщата, където стената беше почти срутена.

— Бягай! Англичани са! Клеър, бягай!

Хукнах към отвора в стената, сърцето ми се беше качило в гърлото. Той се обърна към вратата с ръка на меча. Спрях само за миг, за да го видя за последно. Той извърна глава, видя ме, после внезапно се озова до мен и ме избута отчаяно до стената. Прегърна ме яростно. Усетих как твърдият му член се притиска в корема ми, а дръжката на кинжала се забива в хълбока ми.

Заговори дрезгаво в косата ми:

— Още веднъж. Трябва! Но бързо! — Избута ме към стената и аз вдигнах бързо полите си. Това не беше любене; той влезе бързо и силно и свърши за секунди. Гласовете приближаваха, едва на стотина метра от нас.

Целуна ме отново, но толкова силно, че усетих вкуса на кръв.

— Кръсти го Брайън, на баща ми. — После ме блъсна към отвора в стената. Аз изтичах през него, озърнах се назад и го видях да стои пред вратата с меч в лявата ръка и кинжал в дясната.

Англичаните не знаеха, че в къщата има някого, затова не се бяха сетили да пратят човек да огледа отзад. Склонът зад нея беше пуст и аз хукнах през него към гората от елши под билото.

Проправях си път през храсти и клони, препъвах се в камъни, заслепена от сълзи. Зад себе си чувах викове и звън на стомана. Бедрата ми бяха хлъзгави и влажни от семето на Джейми. Като че ли никога нямаше да стигна до билото; цял живот щях да тичам през тези преплетени дървета.

В храстите зад мен нещо изпращя. Някой ме беше видял да бягам от къщата. Избърсах сълзите и задрапах нагоре сякаш в продължение на часове, склонът ставаше все по-стръмен. Вече бях на открито, на гранитния корниз, който помнех.

Храстите дрян бяха тук, както и купчината малки канари.

Спрях на ръба на каменния кръг и погледнах надолу в отчаян опит да разбера какво се случва. Колко ли войници бяха влезли в къщата? Дали Джейми беше успял да се отърве от тях и да достигне до окуцелия си кон долу? Без него никога нямаше да се добере навреме до Калоден.

Изведнъж храстите под мен се отвориха и видях нещо червено. Английски войник. Обърнах се, хукнах с всички сили по торфа в каменния кръг и се хвърлих в процепа на скалата.