Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

— Джейми — казах накрая. Посегнах да докосна ръката му, но не посмях. — Джейми… съжалявам.

Той продължи да се взира в тъмната бездна на полето под нас. За миг си помислих, че не ме е чул. Той затвори очи, после тръсна леко глава.

— Не. Няма защо.

— Има. — Мъката ме давеше, но трябваше да го кажа, трябваше да му кажа, че съзнавам какво му причиних. — Трябваше да се върна. Джейми, ако се бях върнала, когато ти ме доведе тук от Крейнсмюир… може би…

— Да, може би — прекъсна ме той. Извърна се рязко към мен и видях очите му. В тях имаше копнеж и мъка, също като в моите, но не и гняв, нито обвинение.

Поклати пак глава.

— Не. Знам за какво говориш, любима. Но не е така. Ако си беше тръгнала тогава, можеше пак да стане така. Или пък не. Можеше да се случи по-скоро. Или някак иначе. Никой не знае, никой. Не само ние сме замесени в това и аз няма да ти позволя да поемеш сама вината.

Докосна косата ми и я приглади назад от очите. Една сълза се спускаше по бузата ми и той я улови с пръст.

— Не е за това. — Посочих в мрака към войските и Чарлс, към мъртвия в гората, към предстоящата касапница. — Не за това. А за онова, което причиних на теб.

Тогава той се усмихна с огромна нежност и ме погали по бузата.

— Така ли? А аз какво причиних на теб, сасенак? Отделих те от родното ти място, преведох те през бедност и изгнание, през бойни полета, рискувах живота ти. Ти сърдиш ли ми се за това?

— Знаеш, че не.

Усмихна се.

— Е, и аз не се сърдя, моя сасенак. — Усмивката изчезна от лицето му, когато погледна към билото на хълма над нас. Камъните не се виждаха, но аз усещах заплашителното им присъствие.

— Няма да ида, Джейми — повторих упорито. — Оставам с теб.

— Не! — Поклати глава. Говореше внимателно, но твърдо и безпрекословно. — Аз трябва да се върна, Клеър.

— Джейми, не! — Стиснах здраво ръката му. — Джейми, те сигурно вече са намерили Дугал! Уили Колтър сигурно вече е казал на някого.

— Да, казал е. — Потупа ме по рамото. Беше стигнал до решението по пътя към хълма; виждах го на измореното му лице. На него имаше мъка, но и решителност. Сега не беше време за скръб.

— Можем да се опитаме да избягаме във Франция. Джейми, трябва да опитаме! — Но знаех, че няма да го разубедя.

— Не — повтори тихо той. Обърна се и вдигна ръка към тъмната долина под нас. — Страната кипи, сасенак. Пристанищата са затворени; O’Брайън от три месеца се опитва да намери кораб, за да спаси принца и да го отведе във Франция. Дугал ми каза… преди. — Тръпка премина по лицето му и внезапен спазъм на мъка сбърчи веждите. Той я прогони и продължи със спокоен глас: — Него го преследват само англичаните, а мен ще ме търсят и англичаните, и клановете. Аз съм двоен предател, бунтовник и убиец. Клеър… — потърка тила си и продължи нежно: — Клеър, аз съм мъртвец.

Сълзите замръзваха по бузите ми и оставяха ледени следи, които изгаряха кожата.

— Не — повторих, но напразно.

— Аз не съм съвсем незабележим — опита да се пошегува той и прекара ръка през червеникавите си кичури. — Червения Джейми няма да стигне далеч, но ти… — Докосна устата ми и проследи устните. — Теб мога да спася, Клеър, и ще го направя. Това е най-важното. А след това ще се върна за хората си.

— За мъжете от Лалиброх? Но как?

Джейми се намръщи, пръстите му разсеяно си играеха с дръжката на меча.

— Мисля, че мога да ги измъкна. Долу ще е хаос, ездачи ще препускат насам-натам, ще се крещят заповеди; битките са голяма суматоха. А дори да са разбрали какво… какво направих — продължи той и гласът му пресекна за миг, — никой няма да ме спре, ако англичаните са вече насреща и битката трябва да започне. Да, мога да го направя. — Гласът му укрепна и той сви решително юмруци. — Те ще ме последват със сигурност — за Бога, нали аз ги доведох тук! Мърто ще ги е събрал и аз ще ги изведа от бойното поле. Ако някой се опита да ме спре, ще кажа, че искам да водя хората си в битката; дори Младия Саймън няма да ми откаже това право.

Пое дълбоко дъх и събра вежди, явно си представяше сцената на бойното поле призори.

— Ще ги отведа далеч. Полето е достатъчно голямо и всички ще решат, че се придвижваме към друга позиция. Ще ги изведа на пътя към Лалиброх.

Замълча, сякаш само дотам стигаше планът му.

— А после? — попитах. Не исках да чувам отговора, но не можах да се спра.

— Тогава ще се върна на Калоден — издиша той и ми се усмихна. — Не ме е страх да умра, сасенак. — Устните му се изкривиха леко. — Е… не много. Някои от начините наистина са… — Потрепери, но продължи да се усмихва. — Съмнявам се, че ще ме удостоят с услугите на истински професионалист, но дори да стане така, вероятно мосю Форе ще го сметне за… неуместно. Все пак да изтръгнеш сърцето на човек, с когото си пил вино…