Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Джейми се беше погрижил за това и все пак не го беше узаконил, преди да напуснем Лалиброх. Беше се надявал да се върне и да заеме отново мястото си. Сега това бе невъзможно, но имението все още можеше да бъде спасено. Нямаше как да се разбере кога всъщност е подписан документът — освен чрез свидетелите, мен и Мърто.

Фъргъс се върна запъхтян с малка стъклена мастилница и проскубано перо. Подписахме документа, като изтръскахме хубаво перото, за да не покапе. Мърто го подписа първи; видях, че второто му име е Фицгибънс.

— Искаш ли да го занеса на сестра ти? — попита той, докато развявах документа, за да изсъхне.

Джейми поклати глава. Дъждът мокреше наметалото му и блестеше по миглите му като сълзи.

— Не. Фъргъс ще го занесе.

— Аз? — Момчето се ококори от удивление.

— Ти. — Джейми взе документа от мен, сгъна го, после клекна и го пъхна в ризата на Фъргъс.

— Трябва да го занесеш на сестра ми — мадам Мъри — на всяка цена. Струва повече от живота ми… и от твоя.

Останал без дъх от огромната отговорност, която му се поверяваше, Фъргъс се изпъна и сложи ръце на гърдите си.

— Няма да ви проваля, милорд!

Лека усмивка прекоси устните на Джейми и той го докосна по косата.

— Знам и съм ти благодарен. — Свали пръстена от лявата си ръка, пръстена с рубин, който имаше от баща си. — Ето — подаде го на Фъргъс. — Върви в конюшните и го покажи на стареца там. Кажи му, че съм заръчал да ти даде Донас. Вземи коня и препускай към Лалиброх. Не спирай за друго, освен за да спиш, когато много се измориш. И се крий добре.

Фъргъс беше онемял от тревога и вълнение, но Мърто го погледна смръщен.

— Мислиш ли, че детето ще може да язди опърничавия ти кон?

— Да, може — каза твърдо Джейми. Още смаян, Фъргъс заекна, после коленичи и целуна трескаво ръката му. Изправи се, хукна към конюшните и малката му фигурка изчезна в мъглата.

Джейми облиза сухите си устни, затвори за миг очи и се обърна към Мърто.

— А ти, мо караид , трябва да събереш мъжете.

Веждите на Мърто се стрелнаха нагоре, но той само кимна.

— Ясно.

Джейми се обърна към мен, после към кръстника си.

— Те сега са на полето с Младия Саймън. Просто ги събери заедно. Аз ще заведа жена си на безопасно място и… — Поколеба се и сви рамене. — Ще ви намеря. Чакайте ме!

Мърто кимна отново и се обърна. После спря и пак погледна Джейми. Тънката уста потрепна, преди да каже:

— Едно ще поискам от теб, момко — нека бъдат англичаните. Не твоите хора.

Джейми потрепна леко, но само за миг и кимна. После, без да каже нищо повече, протегна ръце към Мърто. Прегърнаха се кратко и яростно и Мърто се отдалечи с развяващо се прокъсано наметало.

Явно аз бях последната точка в дневния ред.

— Хайде, сасенак. — Хвана ме за ръката. — Трябва да тръгваме.

Никой не ни спря; по пътя имаше много хора и почти не усетихме как наближихме полето. Малко по-нататък, когато напуснахме главния път, вече нямаше кой да ни види.

Джейми мълчеше, концентриран върху задачата си. Аз не му казах нищо, бях прекалено шокира и ужасена.

„Ще заведа жена си на безопасно място.” Не знаех какво има предвид, но до два часа стана очевидно, защото той обърна коня на юг, към стръмния зелен хълм, наречен Крейг на Дун.

— Не! — извиках, щом разбрах къде отиваме. — Джейми, не! Няма да ида!

Той не ми отговори, само пришпори коня и препусна напред. Нямах друг избор, освен да го последвам.

В мен бушуваха всякакви чувства; освен страхът от битката и ужасът от смъртта на Дугал, сега ме измъчваше и мисълта за камъните. Този прокълнат кръг, през който бях дошла тук. Явно Джейми искаше да ме отпрати обратно към моето време — ако изобщо беше възможно.

Не, да иска каквото си ще, казах си, и стиснах зъби, докато го следвах по тясната пътечка през тревата. Няма сила на земята, която да ме накара да го изоставя сега.

Стояхме заедно на склона, в малкото дворче на порутена къща точно под билото. Тя беше изоставена от години; местните смятаха хълма за обитаван от феи.

Джейми почти ме довлече дотук, без да обръща внимание на протестите ми. Спря пред къщата и седна задъхан на земята.

— Всичко е наред — каза накрая. — Сега имаме малко време. Никой няма да ни намери тук.

Беше се увил плътно с наметалото си. Засега дъждът беше спрял, но от планините, чиито върхове още бяха покрити със сняг, духаше студен вятър. Джейми отпусна изтощен глава на коленете си.

Седнах до него, свих се в наметалото си и слушах как дъхът му постепенно се успокоява. Седяхме дълго така, в мълчание, не смеехме да помръднем над кипящия долу хаос. Хаос, за който бях помогнала и аз.