Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Вкусих солената пот във вдлъбнатинката на шията му, помирисах топлия мускус на космите между краката му, сладостта на меката широка уста, която имаше вкус на сушена ябълка с леката горчивина на плодове на хвойна.

— Толкова си красива — шепнеше ми той, докосваше хлъзгавината между краката ми и нежната кожа по вътрешната страна на бедрата.

Главата му беше тъмно петно върху белотата на гърдите ми. Дупките по покрива пропускаха съвсем слаба светлина от небето над нас; тихият тътен на пролетна гръмотевица не спираше да мърмори в хълмовете отвъд нашите крехки стени. Той беше твърд в ръката ми, толкова твърд от желание, че допирът ми го накара да изстене.

Когато вече не можеше да чака повече, той влезе в мен като нож в ножницата си и ние се задвижихме силно, притискахме се, искахме се, отчаяно се нуждаехме от този миг на сливане и се страхувахме да го достигнем, защото знаехме, че след това ще дойде вечната раздяла.

Той ме водеше отново и отново до върха, сдържаше се, спираше, стенеше и трепереше на ръба. Докато най-сетне не докоснах лицето му, плъзнах пръсти в косата, притиснах го към себе си и се извих отдолу.

— Сега — казах му тихо. — Сега. Ела с мен, ела с мен, сега. Сега!

Той ми се отдаде и аз на него в страст, примесена с отчаяние. Виковете ни сякаш утихнаха бавно и зазвъняха в мрака на студената каменна къща.

Лежахме, притиснати един в друг, неподвижни, тежестта му беше благословия, щит и утеха. Толкова солидно тяло, толкова изпълнено с топлина и живот; как бе възможно да спре да съществува само след часове?

— Чуй — каза той тихо. — Чуваш ли?

Отначало не чух нищо, освен вятъра и дъжда, който капеше през дупките в покрива. Тогава го долових — бавното туптене на сърцето му до моето, биеха заедно в ритъма на живота. Кръвта течеше през него, през нашата крехка връзка, през мен и обратно.

Лежахме така, топли под наметалата, върху постеля от дрехите ни, преплетени един в друг. После той се отдръпна, обърна ме с гръб към него, сложи ръка на корема ми и дъхът му стопли тила ми.

— Поспи малко, любима! — прошепна. — Искам да поспя още веднъж така — да те прегръщам, теб и бебето.

Мислех, че няма да мога да заспя, но бях твърде изтощена и се плъзнах под повърхността почти веднага. Призори се събудих. Джейми още ме прегръщаше. Лежах, гледах как нощта прелива в ден и копнеех да върна обратно мрака, нашето убежище.

Превъртях се настрани и се надигнах, за да видя как светлината докосва лицето му невинно в съня и как изгряващото слънце озарява косата му с пламъци — за последен път.

Вълна от мъка се разби в мен, беше толкова силна, че сигурно съм изстенала, защото той отвори очи. Усмихна се и се вгледа в лицето ми. Знаех, че запомня чертите ми, както аз неговите.

— Джейми. — Гласът ми беше дрезгав от съня и надебелял от сълзите. — Джейми. Искам да ме бележиш.

— Какво? — сепна се той.

Малкият нож, който носеше в чорапа си, беше наблизо. Гравираната рогова дръжка тъмнееше върху дрехите ни. Взех го и му го подадох.

— Порежи ме! — казах бързо. — Достатъчно дълбоко, за да остане белег. Искам да отнеса със себе си докосването ти, да имам нещо от теб, което ще бъде винаги с мен. Не ме е грижа, че ще боли, нищо не може да боли повече от раздялата ни. Поне, когато го докосвам, където и да съм, ще усещам отново допира ти.

Той сложи ръка върху моята над дръжката на ножа. След миг я стисна и кимна. Поколеба се, аз протегнах дясната си ръка. Под наметалата беше топло, но дъхът му излизаше на струйки, видим в студената къща.

Той изви дланта ми нагоре, огледа я внимателно, после я вдигна към устните си. Целуна я във вдлъбнатината, ухапа силно и засмука основата на палеца. Отдръпна се и бързо поряза изтръпналата плът. Усетих само леко парене, но кръвта потече веднага. Той пак вдигна дланта ми към устата си и я задържа там, докато кръвотечението отслабне. Превърза вече жилещата рана с носна кърпа, но не и преди да видя, че раната е във формата на малко, леко изкривено „J”.

Вдигнах очи и осъзнах, че ми подава ножа. Взех го и колебливо приех ръката, която ми подаваше.

Той затвори очи за миг и стисна устни, но изсумтя леко от болка, когато притиснах върха на ножа в месестата възглавничка в основата на палеца. Хълмът на Венера; хълмът на страстта и любовта.

Едва след като изрязах малкия полукръг, осъзнах, че ми е дал лявата си ръка.

— Трябваше да е другата. Сега ще те боли, докато стискаш меча.

Той се усмихна.

— Не искам нищо повече от това да усещам твоя допир в последната си битка.