Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

14 „Страх от смъртта измъчва ме.” (лат.) — Бел. прев.

— Той беше прав, разбира се. Проклет да е винаги беше прав — каза Клеър, сякаш подразнена. Усмихна се печално, после погледна Бриана, която седеше на килима пред камината и прегръщаше коленете си с напълно безизразно лице. Само косата ѝ леко се развяваше от топлината на огъня.

— Бременността беше рискована, отново, а раждането мина тежко. Ако бях останала там, със сигурност и двете щяхме да умрем. — Говореше на дъщеря си, сякаш бяха сами в стаята. Роджър, който се пробуждаше бавно от магията на миналото, се почувства като натрапник.

— Но истината е, че не можех да понеса раздялата с него — каза тихо Клеър. — Дори заради теб… мразех те мъничко, преди да се родиш, защото той ме накара да си ида заради теб. Не ме беше страх да умра — не и с него. Но да си тръгна и да живея без него… да, той беше прав, на мен се падна по-тежката участ. Все пак го направих, защото го обичах. И ние с теб сме живи, защото той те обичаше.

Бриана не помръдна; не откъсваше очи от лицето на майка си. Само устните ѝ се раздвижиха сковано, да говорят:

— Колко дълго… ме мрази?

Златните очи срещнаха сините, невинни и безмилостни като очите на ястреб.

— Докато се роди. Докато не те прегърнах да те накърмя и не видях, че ме гледаш с очите на баща си.

Бриана изсумтя тихо и задавено, но майка ѝ продължи. Гласът ѝ омекна малко, докато гледаше момичето в краката си.

— А после започнах да те опознавам — като нещо отделно от мен и от Джейми. И те обикнах заради теб самата, а не само заради мъжа, който беше твой баща.

Бриана скочи внезапно от мястото си. Косата ѝ беше настръхнала като лъвска грива, а сините очи горяха като пламъците зад нея.

— Франк Рандал е мой баща! Само той! Той! — Беше стиснала юмруци и се взираше в майка си. Гласът ѝ трепереше от гняв. — Не знам защо го правиш. Може би все още ме мразиш! — Сълзите започнаха да се стичат по бузите ѝ и тя ги избърса гневно с опакото на дланта си. — Татко… татко ме обичаше… нямаше да ме обича, ако не бях негова! Защо се опитваш да ме убедиш, че не е мой баща? Ревнуваш ли от мен? Това ли е? Толкова ли те е яд, че той ме обичаше? Теб не те обичаше, знам го! — Сините очи се присвиха като на котка и засияха на мъртвешки бледото лице.

Роджър изпита силното желание да се измъкне през вратата, преди да е забелязала присъствието му и да насочи гнева си към него. Но въпреки неудобството го обземаше все по-нарастващо възхищение. Момичето пред камината, което вилнееше в защита на баща си, гореше със същата дива сила, която беше хвърляла планинците срещу враговете им като яростни демони. Дългият прав нос се издължи още повече от сенките, очите бяха присвити като на съскаща котка. Тя беше истинско копие на своя баща — и явно той не беше тъмнокосият кротък учен, чиято фотография украсяваше книгите на масата.

Клеър отвори уста, но я затвори. Взираше се с изумление в дъщеря си. В напрегнатото тяло, в широките скули. Роджър знаеше, че Клеър ги е виждала много пъти преди — но не в Бриана.

Така рязко, че и двамата потрепнаха, Бриана се завъртя, грабна пожълтелите изрезки от писалището и ги хвърли в огъня. После взе ръжена и замушка яростно въглените, без да я е грижа за дъжда от искри, които полетяха от камината и засъскаха около ботушите ѝ.

След това се извърна от бързо почерняващите хартии, опря крак на камината и извика на майка си:

— Кучка! Мразила си ме, така ли? Е, и аз те мразя! — Вдигна ръжена и Роджър инстинктивно се напрегна, готов да скочи към нея. Но тя се обърна и го запрати към високия прозорец, чиито черни от нощта стъкла отразиха образа на пламтяща жена миг преди да се чуе трясъкът и да се превърнат в празна чернота.

Тишината в кабинета беше оглушителна. Роджър беше скочил към Бриана, но стоеше вкаменен насред стаята. Погледна ръцете си, не знаеше какво да прави с тях, после към Клеър. Тя седеше съвсем неподвижно в креслото, като замръзнало в сянката на хищна птица животно.

След няколко секунди Роджър отиде до писалището и се облегна на него.

— Не знам какво да кажа.

Устните ѝ потрепнаха леко.

— Аз също.

Още няколко минути изминаха в мълчание. Старата къща проскърцваше и се наместваше около тях, слабо дрънчене на съдове долиташе по коридора от кухнята, където Фиона приготвяше вечеря. Шокът и объркването вече напускаха Роджър, заменяше ги нещо друго, което не разбираше съвсем. Ръцете му бяха ледени, той ги потърка в краката си и усети топлата грапавина на рипсеното кадифе.