Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

— Аз… — замълча и поклати глава.

Клеър пое дълбоко дъх и той осъзна, че тя помръдва за първи път след излизането на Бриана. Очите ѝ бяха ясни и открити.

— Вярваш ли ми?

Роджър я погледна замислено.

— Проклет да съм, ако знам — отвърна накрая.

Тя се усмихна.

— И Джейми така каза, когато го попитах откъде смята, че съм дошла.

— Разбирам го. — Роджър се поколеба, после взе решение, стана от писалището и тръгна през стаята към нея. — Може ли? — Коленичи пред нея, хвана отпуснатата ѝ ръка и я обърна към светлината. Внезапно си помисли, че винаги можеш да различиш истинската слонова кост от изкуствената, защото истинската е топла. Дланта в ръката му беше нежно розова, но лекото очертание във формата на буквата „J” в основата на палеца бе бяло като кост.

— Това не доказва нищо — каза тя, гледаше лицето му. — Може да съм го направила сама.

— Но не си, нали? — Той положи внимателно ръката в скута ѝ, сякаш беше крехък артефакт.

— Не съм, но не мога да го докажа. Перлите — вдигна ръка към проблясващата огърлица на шията си, — те са истински, това може да се докаже. Но не и откъде съм ги взела.

— А портретът на Елън Макензи… — започна той.

— Пак същото. Съвпадение. Нещо, на което се основават моите заблуди. Лъжите ми. — В гласа ѝ имаше горчива нотка, макар че говореше спокойно. По бузите ѝ беше избила червенина и тя вече не бе така скована. Сякаш статуя оживяваше.

Роджър се изправи. Тръгна бавно напред-назад през стаята, като прокарваше ръка през косата си.

— Но за теб е важно, нали? Много важно.

— Да. — Тя стана и отиде до писалището, където лежеше папката с проучването му. Сложи почтително ръка върху нея, сякаш върху надгробна плоча. Вероятно за нея беше такава.

— Трябваше да зная. — Гласът ѝ потрепери леко, но тя вирна брадичка. — Трябваше да зная дали е успял — дали е спасил хората си, — или се пожертва за нищо. И трябваше да кажа на Бриана. Дори да не вярва, дори никога да не повярва. Джейми е неин баща. Трябваше да ѝ кажа.

— Да, разбирам. Не си могла да го направиш, докато доктор Рандал, твоят съп… искам да кажа Франк — поправи се изчервен — е бил жив.

Тя се усмихна леко.

— Да, Франк ми беше съпруг. Беше такъв много години. И Бри е права донякъде — той беше неин баща, също като Джейми. — Погледна към ръцете си, разпери пръсти и светлината засия по двата венчални пръстена — сребърен и златен.

— Пръстенът — каза той и застана пак до нея. — Сребърният. Има ли на него знак на майстора? Някои шотландски майстори на сребро от осемнайсети век са оставяли знака си. Няма да е категорично доказателство, но все ще е нещо.

Клеър се сепна. Лявата ѝ ръка покри защитно дясната, пръстите потъркаха широката сребърна халка с шотландския мотив и цвета на магарешки бодил.

— Не зная. — На бузите ѝ се появи лека розовина. — Не съм го гледала от вътрешната страна. Никога не съм го сваляла. — Завъртя бавно пръстена на ставата. Пръстите ѝ бяха тънки, но от дългото носене пръстенът беше оставил отпечатък в плътта.

Тя се вгледа в него, после го донесе на масата. Застана до Роджър и наклони сребърната халка към светлината на настолната лампа.

— Има някакви думи — каза учудено. — Не знаех, че той… О, Господи! — Пръстенът се плъзна от ръката ѝ и изтрака на масата. Роджър бързо го взе и тя се извърна, притискаше юмруци към корема си. Той знаеше, че тя не иска да вижда лицето ѝ; беше изгубила напълно контрола, поддържан през целия ден и сцената с Бриана.

Постоя така, завладян от огромно неудобство. Имаше ужасното чувство, че се натрапва в интимност, по-дълбока от всичко, което познаваше, но не знаеше какво друго да стори, затова вдигна малкия метален пръстен към светлината и прочете думите вътре:

Да ми басиа миле…

Но заговори Клеър не той. Гласът ѝ трепереше, може ми тя плачеше, но скоро го овладя отново. Не можеше иначе; силата на онова, което за миг беше освободила, щеше да я унищожи.

— Това е Катул. Част от любовна поема. Хю… Хю Мънро ми я подари на сватбата, увита около къс кехлибар с водно конче в него. — Ръцете ѝ още бяха свити в юмруци и тя ги отпусна до тялото си. — Не мога да го кажа цялото, но знам една част. — Гласът ѝ укрепваше, но тя още стоеше с гръб към Роджър. Малкият сребърен пръстен сияеше на дланта му, още пазеше топлината на пръста ѝ.

Тя се извърна и преведе:

— …и нека любовните целувки да пърхат на устните ни и да разкажат истории за още хиляди, стотици, и стотици хиляди…

Тя остана неподвижна, после бавно извърна лице към него. Бузите ѝ бяха зачервени и мокри, миглите ѝ се бяха слепили, но беше някак неестествено спокойна.