Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Аз изстенах и го прегърнах, стиснах го с всички сили.

— Не се тревожи — прошепна в косата ми. — Не се тревожи, сасенак. Може да е куршум. Може да е острие. Но ще е бързо.

Знаех, че лъже; бях виждала достатъчно получени в битка рани и достатъчно умиращи войници. Вярно беше само, че е за предпочитане пред това да очакваш примката на палача. Ужасът, който не ме напускаше от срещата със Сандрингам, отново се надигна и ме удави. Ушите ми звънтяха от ударите на сърцето, гърлото ми се сви и не можех да дишам.

Тогава изведнъж страхът си отиде. Не можех да го оставя, не можех.

— Джейми — казах в гънките на наметалото му. — Връщам се с теб.

Той се сепна и ме погледна.

— Не!

— Връщам се. — Бях съвсем спокойна, без капка съмнение.

— Ще направя килт от наметалото си; в армията има достатъчно млади момчета, ще мина за едно от тях. Сам каза, че ще е суматоха. Никой няма да забележи.

— Не! Не, Клеър! — Стисна зъби, гледаше ме с гняв и ужас.

— Щом теб не те е страх, и мен не ме е страх — заявих аз. — Ще… свърши бързо. Ти го каза. — Брадичката ми започна да трепери въпреки решителността. — Джейми… аз не мога… не мога да живея без теб. Това е!

Той отвори безмълвен уста, затвори я и поклати глава. Светлината над планините угасваше и оцветяваше облаците с мътно червено сияние. Най-сетне той посегна и ме придърпа към себе си.

— Да не мислиш, че не знам? — попита тихо. — Знам, че на мен се пада лесното сега. Защото ако чувстваш това, което аз изпитвам към теб, значи те карам да си изтръгнеш сърцето и да живееш без него. — Погали ме по косата, грубите кокалчета се закачаха в кичурите. — Но трябва да го направиш, милата ми. Моята смела лъвица. Трябва!

— Защо? — Отдръпнах се да го погледна. — Когато ме спаси от кладата в Крейнсмюир… тогава каза, че си щял да умреш с мен, щял си да изгориш на кладата заедно с мен!

Стисна ръцете ми и ме погледна със спокойни сини очи.

— Да, щях, но не аз носех дете.

Казах си, че е заради вятъра, че треперя от студ, че студът отнема дъха ми.

— Не се знае, рано е да се каже.

Той изсумтя и очите му просветнаха дяволито.

— Сасенак, кръвта никога не ти е закъснявала и с ден, откакто за първи път ме прие в леглото си. Сега не си кървила от четиридесет и шест дни.

— Копеле! — изкрещях вбесена. — Броил си ги! Насред проклетата война — ти си ги броил!

— А ти не си ли?

— Не! — Не бях. Твърде много се страхувах да не би да получавам твърде късно онова, за което толкова се молех.

— А и това — продължих, все още се опитвах да отрека тази възможност — не означава нищо. Може да стане и от глад, често се случва.

Той вдигна вежда и сви нежно ръка на гърдата ми.

— Да, ти си слабичка, но колкото и да си слаба, гърдите ти са пълни, а зърната им са с цвета на тъмно грозде. Забрави ли, че вече съм те виждал такава? Аз нямам съмнение — ти също.

Опитах се да потисна гаденето — което така лесно бях приписвала на страха и глада, — но чувствах малката тежест, която внезапно пламна в утробата ми. Прехапах силно устна, гаденето продължаваше.

Джейми пусна ръцете ми и се изправи пред мен. Силуетът му се очерта на притъмняващото небе.

— Клеър — каза тихо. — Утре аз ще умра. Детето… само то ще остане от мен. Моля те, Клеър, умолявам те, спаси го!

Стоях неподвижно, нищо не виждах. И в този момент чух как се разби сърцето ми. Тих, но ясен звук — все едно си откъснал стъблото на цвете.

Накрая сведох глава към него, вятърът плачеше в ушите ми.

— Добре — прошепнах. — Добре. Ще си ида.

Беше почти тъмно. Той мина зад мен и ме вдигна. Аз се облегнах на него и погледнах през рамо към долината. Там вече се появяваха огньове — малки сияещи точици в далечината. Останахме така много време. На хълма беше тихо; не чувах нищо друго, освен равното дишане на Джейми. Всеки дъх беше скъпоценен звук за мен.

— Ще те намеря — прошепна той в ухото ми. — Обещавам. Дори да чакам двеста години в чистилището, двеста години без теб. Нека това да е наказанието за престъпленията ми. Защото съм лъгал, убивал съм и съм крал; предавал съм. Но едно нещо имам за отплата. Когато се изправя пред Бог, ще му го кажа и то ще натежи пред всичко останало. „Боже — ще му кажа — ти ми даде удивителна жена и о, Боже, аз много я обичах.”

Той беше бавен и внимателен; аз също. Трябваше да се насладя и запомня всяко докосване, всеки миг, да ги пазя като талисмани в лишеното от него бъдеще.

Аз докоснах всяка мека вдлъбнатинка, всяко скрито местенце по тялото му. Усещах изяществото и силата на всяка кост, чудото на твърдите мускули, изопнати и гъвкави по раменете, гладки и солидни по гърба, твърди и потъмнели като дървесина по бедрата.