Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

— Смела си като лъвица, любима — прошепна в ухото ми.

— Като мечка, като вълк! Но знаеш, че няма да ти позволя да го направиш.

Треперенето малко отслабна, но още ми беше студено и ми призляваше от ужас.

— Трябва да има и друг начин — казах аз. — Сигурно няма да е трудно да добавим нещо в храната му, без да забележи. Тук цари пълен хаос. — Така беше; офицерите спяха по маси и по пода из цялата къща, твърде изморени, за да свалят оръжието и ботушите си. В къщата цареше хаос, постоянно някой влизаше и излизаше. Лесно щях да разсея слугата, колкото да добавя смъртоносен прах към вечерята на принца.

Първоначалният ужас започна бавно да отстъпва, но злокобността на предложението ми се застоя като отрова и смразяваше кръвта ми. Ръката на Джейми се стегна за миг на раменете ми, после се отдръпна. Той обмисляше ситуацията.

Смъртта на Чарлс Стюарт нямаше да сложи край на въстанието; нещата бяха стигнали твърде далеч. Лорд Джордж Мъри, Балмерино, Килмарнок, Лохиел, Кланраналд — всички ние бяхме предатели и животът и имуществото ни щяха да бъдат отнети от Короната. Армията на планинците беше в развалини; без Чарлс, който да ги пришпорва, всички щяха да се стопят като дим. Англичаните, унизени при Престън и Фолкърк, нямаше да се поколебаят да преследват бегълците, за да отмъстят за честта си и да отмият обидата с кръв.

Малко вероятно беше Хенри Йоркски, набожният по-малък брат на Чарлс, вече обвързан с църковни обети, да заеме мястото на брат си и да продължи борбата за реставрация. Катастрофата беше неизбежна и нищо не бе в състояние да я предотврати. Сега можехме само да спасим живота на хората си, за да не умрат на бойното поле на следващия ден.

Чарлс беше решил да се бият при Калоден, Чарлс, който заради ината и глупостта си отхвърли съветите на генералите си и тръгна да напада Англия. А предложението на Сандрингам, истинско или не, беше умряло заедно с него. Нямаше да има подкрепа от юг; предполагаемите якобити там пропуснаха да се стекат под знамената на своя крал. Принуден да отстъпи, Чарлс бе решил да направи последен упорит опит и да хвърли зле въоръжените си, изтощени и измъчени от глад хора в битка на подгизнало от дъжд поле, за да се изправят срещу яростния оръдеен огън на Къмбърланд. Ако Чарлс Стюард беше мъртъв, битката при Калоден нямаше да се състои. Един живот срещу две хиляди живота. Един живот — но пък кралски и отнет не в битка, а хладнокръвно.

В малката стая имаше огнище, но не и огън — нямаше дърва. Джейми се взираше в него, сякаш търсеше отговор в невидимите пламъци. Убийство. Не просто убийство, а кралеубийство. Не просто убийство, а убийство на някогашен приятел.

И все пак шотландците вече трепереха на полето в нестройни редици, докато битката се планираше и все повече мъже се стичаха към тях. Сред тях бяха и Макензи от Леох, Фрейзър от Боли, четиристотин мъже от кръвта на Джейми. И трийсетима от Лалиброх, неговите хора.

Лицето му беше безизразно и неподвижно, но ръцете, събрани на коляното му, се впиваха силно една в друга. Осакатените и здравите пръсти бяха преплетени. Аз седях до него и не смеех да дишам, чаках решението му.

Накрая той въздъхна съвсем тихо и се обърна към мен. В очите му прочетох неизразима мъка.

— Не мога — прошепна и обхвана бузата ми с длан. — Бог ми е свидетел, сасенак, не мога.

Вълната от облекчение ме заля с такава сила, че останах без думи, но той видя какво чувствам и стисна ръцете ми.

— О, Господи, Джейми, толкова се радвам! — прошепнах аз.

Той сведе глава над ръцете ми. Аз извърнах своята, за да положа буза върху косата му, и застинах.

На прага стоеше и се взираше с крайно отвращение в нас Дугал Макензи.

Последните месеци го бяха състарили. Смъртта на Рупърт, безсънните нощи на безполезни спорове, усилието от тежките кампании, а сега и горчивината от неизбежното поражение. В червеникавата брада имаше сиви косми, сивееше и кожата му — дълбоки бръчки прорязваха лицето. Аз смаяна осъзнах, че е заприличал на брат си Колъм. Беше искал да води. Е, сега получи водачеството и си плащаше за това.

— Мръсна… предателска… покварена… вещица!

Джейми се изправи като прострелян, лицето му побеля. Скочих от мястото си и преобърнах пейката с трясък, който отекна в цялата стая.

Дугал Макензи тръгна бавно към мен и отметна настрани наметалото си, за да достигне дръжката на меча. Не бях чула вратата да се отваря; сигурно е била открехната. Откога ли стоеше там и слушаше?