Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Джейми направи рязък жест, извади кинжала от колана си и го заби в масата. Той остана там, потрепващ от силата на удара.

— Хората казват, че ако видиш кръв на кинжала си, това значи смърт. — Пое дъх със свистене. — Е, аз я видях! Те също. Всичко го знаят — Килмарнок, Лохиел и останалите. Но каква полза!

Сведе глава, стиснал с две ръце масата, взираше се в кинжала. Изглеждаше някак твърде едър в малката стая, гневно присъствие, което може внезапно да избухне в пламъци. Вдигна рязко ръце, стовари се на една очукана пейка и зарови глава в дланите си.

— Джейми — казах аз и преглътнах. Не знаех как ще изрека следващите думи, но трябваше. Знаех какви новини ще донесе и бях мислила какво може да се направи. — Джейми. Остана само едно — само една възможност.

Беше опрял чело на кокалчетата на пръстите си. Поклати глава, без да ме поглежда.

— Невъзможно е. Той е непреклонен. Мъри се опита да го вразуми, Лохиел и Балмерино също. Аз. Но хората вече са на полето. Къмбърланд е тръгнал към Друмоси. Няма начин.

Изкуството на лечението е могъщо и всеки вещ в употребата на веществата, които лекуват, познава и силата на онези, които вредят. Бях дала на Колъм цианида, който той не беше имал време да използва, затова взех смъртоносното мускалче от масата до леглото му. Сега беше в сандъчето ми — мътни кафеникаво бели кристалчета, измамно безобидни.

Устата ми беше така пресъхнала, че не можах да заговоря при първия опит. Беше останало малко вино в манерката ми; изпих го, киселият вкус ухапа езика ми.

— Има един начин. Само един.

Главата му си оставаше потънала в ръцете. Пътуването беше изморително, а шокът от новините го беше изтощил напълно. Бяхме обикаляли да открием хората му, поне повечето от тях — нещастни, парцаливи, измършавели също като мъжете от клана Фрейзър, които бяха с тях. Разговорът с Чарлс беше последната капка.

— Да? — попита той.

Поколебах се, но заговорих. Трябваше да изтъкна тази възможност, без значение дали той — или аз — бяхме способни да го направим.

— Чарлс Стюарт — той е в основата на всичко. Битката, войната — всичко зависи от него.

— Да? — Джейми ме погледна със зачервени, питащи очи.

— Ако умре… — прошепнах накрая.

Той затвори очи и последните капки кръв се смъкнаха от лицето му.

— Ако той умре… сега. Днес. Или тази нощ. Джейми, без Чарлс няма да има за какво да се бият. Няма да има кой да ги поведе към Калоден. Няма да има битка.

Дългите мускули на шията му подскочиха, когато преглътна. Отвори очи и се втренчи отвратен в мен.

— Господи! — прошепна. — Господи, не говориш сериозно!

Ръката ми се сви около кристала със златен обков на шията ми.

Бяха ме повикали да се погрижа за принца преди Фолкърк. О’Съливан, Тулибардин и другите. Негово Височество беше болен — неразположение, по техните думи. Аз прегледах гърдите и раменете му, устата и бялото на очите.

Имаше скорбут и няколко други заболявания, причинени от лошото хранене. Казах им го.

— Глупости! — разгневи се Шеридан. — Негово Височество не може да страда от такива болести като прост селянин!

— Но той се храни като селянин — сопнах се аз. — И дори по-зле. — „Селяните” бяха принудени да ядат лук и зеле, защото нямаха друго. Негово Височество отминаваше с презрение подобни храни, той и съветниците му ядяха месо — и почти нищо друго. Огледах обръча от изплашени, отвратени лица и видях само неколцина без симптоми от липсата на прясна храна. Разклатени или опадали зъби, меки кървящи венци, гнойни сърбящи фоликули под разкошните дрехи на Негово Височество.

Не исках да се лишавам от скъпоценния си запас от шипки и сушени горски плодове, но предложих неохотно да му направя чай от тях. Той ми отказа почти безцеремонно и аз разбрах, че е повикал Арчи Камерън с неговите пиявици и скалпели, за да провери дали малко пускане на кралска кръв ще облекчи кралския сърбеж.

— Аз мога да го направя — казах. Сърцето ми биеше силно в гърдите, едва дишах. — Мога да му направя отваря. Мисля, че ще го убедя да я изпие.

— И ако умре веднага след като я изпие? Господи, Клеър! Те ще те убият на място!

Пъхнах длани под мишниците си, за да ги стопля.

— Има ли значение? — Отчаяно опитвах да успокоя гласа си. Всъщност имаше значение. Точно сега моят живот тежеше доста повече от стотиците, които можех да спася. Стиснах юмруци, трепереща от ужас, като мишка в челюстите на капан.

Джейми веднага дойде при мен. Краката не ме държаха, той почти ме отнесе до счупената пейка и ме накара да седна. Прегърна ме.