Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Не успях да потисна тихото стенание при името Калоден. Значи това беше. Въпреки всичко щеше да се случи и ние бяхме тук.

Тръпка премина през Джейми; видях как червените косъмчета по ръцете му настръхнаха, но гласът не издаде тревогата му.

— Войниците нямат провизии, за да се бият. Лорд Джордж не разбира ли, че им трябва почивка и храна?

Стария Алек изхриптя странно, вероятно опита да се засмее.

— Няма никакво значение какво разбира Негово Благородие, момко. Негово Височество командва армията. И Негово Височество казва, че ще се бием с англичаните на Друмоси. А храната… — Старецът имаше гъсти рошави вежди, които бяха побелели съвсем за изминалата година и от тях стърчаха дълги косми. Едната сега се изви бавно, сякаш дори тази промяна в изражението го изтощаваше. Изкривената ръка помръдна в скута му и посочи към празните ясли.

— Изядоха конете миналия месец — рече простичко. — Оттогава няма почти нищо за ядене.

Джейми се изправи рязко и се облегна на стената, свел смаян глава. Не виждах лицето му, но тялото му беше сковано.

— Ясно — каза накрая. — Моите хора — получиха ли своя дял от месото? Донас… той беше… едър кон. — Говореше тихо, но от резкия поглед, който му хвърли Алек, разбрах, че и той е усетил усилието, с което Джейми удържа гласа си.

Старецът се надигна бавно от сеното и тръгна към него. Сложи кривата си ръка на рамото му; поразените от артрита пръсти не можеха да се свият, но ръката си остана там — като успокояваща тежест.

— Те не взеха Донас. Запазиха го — за принц Чарлах, да го язди при победното си завръщане в Единбург. О’Съливан каза, че няма да… подобава… Негово Височество да ходи пеша.

Джейми покри лицето си с длани и се разтрепери.

— Какъв съм глупак! — каза накрая, опитваше да си поеме дъх. — О, Господи, какъв глупак съм! — Отпусна ръце, сълзите се спускаха по мръсните от пътуването бузи. Прокара опакото на дланта си по едната, но влагата продължи да се стича от очите му, сякаш извън неговия контрол. — Каузата е загубена, хората ми са водени на заколение, в гората гният мъртъвци… а аз плача за един кон! О, Господи! — прошепна и поклати глава. — Какъв съм глупак!

Стария Алек въздъхна и плъзна длан по ръката му.

— Добре е, че още можеш да плачеш, момко. Аз вече не мога.

Той присви едното си коляно и се отпусна пак надолу. Джейми постоя така за миг, гледаше го. Сълзите още се стичаха по лицето му, но като дъжд, който мие плоча от полиран гранит. После ме хвана за лакътя и ме обърна към вратата, без да каже и дума.

Аз се озърнах към Алек, когато стигнахме до изхода. Той седеше неподвижно — тъмна, сгърбена фигура, увита с наметалото, синьото око не виждаше нищо, като другото.

Мъжете се бяха проснали из къщата, крайно изтощени, в опит да потънат в забрава и да не усещат силния глад, да не мислят за неизбежното бедствие. Тук нямаше жени; бяха ги отпратили на сигурно място — наближаващата участ хвърляше дълга сянка.

Джейми ми прошепна да чакам пред вратата на временните покои на принца. Присъствието ми нямаше да помогне с нищо. Аз тръгнах тихо из къщата, огласявана от тежкото дишане на спящите мъже, въздухът беше натежал от отчаяние.

На последния етаж открих малък килер. Беше пълен с боклуци и стари мебели, но нямаше никого. Промъкнах се сред вехториите като малък плъх, който търси убежище от свят, в който са се отприщили огромни и мистериозни разрушителни сили.

Имаше малко прозорче, изпълнено със сивотата на утрото. Поизтърках едното стъкло с края на наметалото си, но не се виждаше нищо — само всепоглъщаща мъгла. Облегнах чело на студеното стъкло. Някъде там беше полето Калоден, но аз виждах единствено неясното си отражение.

Новината за печалната и мистериозна смърт на херцог Сандрингам беше стигнала до принц Чарлс; чувахме я от почти всеки, когото заговорехме по пътя на север. Какво точно бяхме сторили? Дали не бяхме обрекли каузата на якобитите завинаги само с едно среднощно приключение, или неволно бяхме спасили Чарлс Стюарт от английски капан? Прокарах със скърцане пръст по замъгленото стъкло — още един въпрос, на който никога нямаше да науча отговора.

Сякаш след много дълго време чух стъпки по голото стълбище пред убежището ми. Отидох до вратата и видях, че Джейми се изкачва към площадката. Изражението му беше красноречиво.

— Алек е прав — каза той направо. Скулите му бяха изпъкнали, защото лицето му беше изпито от глад и изопнато от гнева. — Войниците тръгват към Калоден. Не са спали и не са яли от два дни, нямат снаряди за оръдията, но тръгват. — Гневът избухна внезапно и той стовари юмрук върху една паянтова масичка. Фонтан от малки метални съдове от купчината с вехтории изпълни таванското помещение с отекващ трясък.