Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

По някое време пътят стана твърде лош за изморените понита. Трябваше да ги преведем покрай малка горичка през мократа пролетна трева към мястото, където отново ставаше проходимо.

— Ще е по-бързо през гората — каза ми Джейми и пое юздите от изтръпналата ми ръка. Кимна към малката гора от бор и дъб, където сладките, хладни ухания на мокрите листа се надигаха от подгизналата земя. — Ти върви натам, сасенак. Ще се срещнем от другата страна.

Бях твърде изморена, за да споря. Местех крака с голямо усилие и наистина щеше да ми е по-лесно по слоя от листа и паднали борови иглички в гората, отколкото през разкаляното поле.

В гората беше спокойно, воят на вятъра тук утихваше в клоните на боровете. Дъждът, който успяваше да проникне през тях, трополеше тихо по дебелия слой дъбови листа, които шумоляха под краката ми, макар и мокри.

Той лежеше само на няколко крачки от края на гората, до една голяма сива канара. Бледозелените лишеи по камъка бяха с цвета на тартана му, а кафявото по него се сливаше с падналите листа, които вятърът беше навял отгоре му. Приличаше на част от гората и едва не се препънах в него, ако не ме бе спряло едно яркосиньо петно.

Мек като кадифе, странният лишей се беше разпрострял по голите, студени бели крайници. Следваше извивката на кости и сухожилия и протягаше малки треперещи филизи като тревите и горите в гората, които превземат гола земя.

Беше електрическо яркосин, смайващ и неестествен. Никога не бях виждала такова нещо, но бях чувала за него от един стар войник, за когото се грижех като сестра — беше се бил в окопите през Първата световна война.

— Наричахме го трупна свещ — каза ми той. — Синя, яркосиня. Не можеш да го видиш никъде другаде, освен на бойното поле, по мъртъвците. — Погледна ме, очите му бяха объркани под бялата превръзка. — Винаги съм се чудил къде живее между войните.

Във въздуха, вероятно. Невидимите му спори чакат своя шанс. Цветът беше ярък, странен, като багрилото, с което предците на този мъж бяха боядисвали лицата си, преди да тръгнат на война.

Вятър премина през гората и разроши косата на мъртвия. Тя се развя и се надигна, копринена и сякаш жива. Зад гърба ми се чу хрущене на листа и аз се сепнах от транса си.

Джейми застана до мен и погледна надолу. Не каза нищо; само ме хвана за лакътя и ме изведе от гората, като оставихме тялото зад нас, облечено в мъртвешките багри на война и саможертва.

Пристигнахме в Калоден Хаус в средата на утрото на петнайсети април, след като бяхме пришпорвали и себе си, и понитата отвъд предела на силите си. Приближихме от юг и навлязохме сред първите сгради. По пътя гъмжеше от хора, но конюшните бяха странно пусти.

Джейми слезе от седлото и подаде юздите на Мърто.

— Чакайте тук. Това не ми изглежда наред.

Мърто се озърна към вратата на конюшнята, която стоеше леко открехната, и кимна. Фъргъс, който седеше зад един от мъжете, искаше да последва Джейми, но Мърто го спря.

Скована от ездата, аз слязох от коня си и тръгнах с Джейми през калния двор на конюшнята. Наистина нещо не беше наред. Още щом влязох вътре, осъзнах какво е то — бе твърде тихо.

В конюшнята беше студено и сумрачно, без обичайните топлина и движение. Все пак мястото не беше напълно лишено от живот — една тъмна фигура помръдваше в мрака и беше твърде едра, за да е плъх или лисица.

— Кой е там? — извика Джейми и пристъпи напред, като автоматично ме избута зад себе си. — Алек? Ти ли си?

Фигурата в сеното надигна бавно глава и пак падна назад. Главният коняр на замъка Лeox имаше само едно око, другото беше загубил при злополука преди много години и го закриваше с черна превръзка. Обикновено едното око му стигаше; ярко и стряскащо синьо, то успяваше да изиска подчинение от конярите и конете, а също и от ездачите.

Сега окото на Алек Макмахан Макензи беше потъмняло като прашна каменна плоча. Едрото, някога жизнено тяло беше превито, а бузите провисваха от дългото гладуване.

Джейми знаеше, че старецът страда от артрит във влажно време, затова клекна до него, за да не е нужно той да се изправя.

— Какво става? Сега идваме. Какво става тук?

На Стария Алек като че ли му отне много време да осмисли въпроса и да оформи отговора си в думи; вероятно прозвучаха кухо заради празната, сенчеста конюшня:

— Всичко отиде по дяволите. Тръгнаха към Наирн преди две нощи и се върнаха вчера. Негово Височество казва, че ще се бият при Калоден. Лорд Джордж е тук с всички останали войници.