Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Мери не пускаше ръката му, а той не откъсваше очи от нея, сякаш за да запомни всяка черта на лицето ѝ. Чувствахме се почти като натрапници в стаята.

Вратата се отвори и на прага застана Джак Рандал. Той погледна смаян към мен и Мери, после очите му се извърнаха към Джейми и се вкамениха. Джейми го изгледа, без да трепне, обърна се и кимна към леглото.

Щом видя измъченото лице на брат си, Джак Рандал прекоси бързо стаята и падна на коляно до него.

— Алекс! Господи, Алекс…

— Всичко е наред — каза брат му. Обхвана лицето му с крехките си длани и му се усмихна окуражаващо. — Всичко е наред, Джони.

Хванах Мери за лакътя и леко я издърпах от леглото. Какъвто и да беше Джак Рандал, заслужаваше да размени няколко последни думи с брат си насаме. Изтръпнала в отчаянието си, тя не се възпротиви, а дойде с мен в другия край на стаята и аз я настаних на една табуретка. Налях малко вода от каната, за да намокря кърпичката си. Опитах се да я накарам да промие очите си с нея, но тя само седеше и я стискаше безжизнено. Въздъхнах, взех кърпата, избърсах лицето ѝ и пригладих колкото можах косата.

Тих, задавен звук зад мен ме накара да погледна към леглото. Джак, още на колене, беше заровил лице в скута на брат си, а Алекс галеше главата му и стискаше ръката му.

— Джон, ти знаеш, че не ми е лесно да поискам това от теб. Но заради обичта ти към мен… — Закашля се и бузите му се зачервиха от усилието.

Почувствах как Джейми се скова още повече, ако подобно нещо беше възможно. Джонатан Рандал също се скова, усетил силата на погледа му, но не се обърна.

— Алекс — каза тихо той и сложи ръка на рамото на брат си, сякаш да успокои кашлицата му. — Не се тревожи за нищо, Алекс. Знаеш, че не е нужно да ме молиш; ще направя каквото поискаш. Заради момичето ли? — Извърна се към Мери, но не можа да се накара да я погледне.

Алекс кимна, още кашляше.

— Всичко е наред — каза Джон. Хванах го за раменете и опита да го накара да легне. — Няма да я оставя в нужда. Бъди спокоен за това.

Джейми ме погледна с широко отворени очи. Поклатих бавно глава и усетих как косъмчетата по тила ми настръхват. Вече всичко добиваше смисъл; руменината по бузите на Мери, въпреки отчаянието ѝ, и явната ѝ готовност да се омъжи за богатия евреин от Лондон.

— Не е за пари — казах аз. — Тя носи дете. Той иска… — замълчах и се прокашлях. — Мисля, че иска да се ожениш за нея.

Алекс кимна със затворени очи. Пое тежко дъх за миг, после ги отвори — светещи лешникови езера, втренчени в смаяното и втрещено лице на брат му.

— Да. Джон… Джони, трябва да се погрижиш за нея вместо мен. Искам… моето дете да носи името Рандал. Ти можеш… да им осигуриш някакво положение — много по-добре от мен. — Протегна ръка, Мери я сграбчи и я притисна към гърдите си, сякаш така щеше да съхрани живота му. Той ѝ се усмихна нежно и посегна да погали лъскавите черни къдрици, които скриваха лицето ѝ.

— Мери. Искам… е, ти знаеш какво искам, скъпа моя; толкова много неща. За толкова неща съжалявам, но не съжалявам за нашата любов. След като познах тази радост, щях да умра доволен, ако не се страхувах, че може да бъдеш опозорена и посрамена.

— Не ме е грижа! — избухна тя. — Не ме е грижа кой знае!

— Но мен ме е грижа за теб — каза тихо Алекс. Протегна ръка към брат си, който я пое след миг колебание. Алекс сложи ръката на Мери в неговата. Нейната беше отпусната и неподвижна, а ръката на Джак Рандал бе скована като парче дърво, но Алекс ги притисна една към друга.

— Обричам ви един на друг, скъпи мои — каза тихо. Погледна първо към нея, после към него. Те бяха ужасени и съсипани от мъка.

— Но… — За първи път, откакто го познавах, видях Джак Рандал да остава без думи. — Добре — прошепна той. Алекс отвори очи и изпусна дъха, който беше сдържал. Усмихна се на брат си. — Няма много време. Ще ви венчая сам. Сега. Затова помолих госпожа Фрейзър да доведе съпруга си. Ще станете ли свидетели, сър? — Погледна към Джейми, който след миг вцепенение кимна автоматично.

Не мисля, че съм виждала други толкова нещастни трима души.

Алекс беше така слаб, че брат му, с каменно лице, му помогна да върже свещеническата бяла якичка на врата си. Джонатан не изглеждаше много по-добре от него. По изпитото му лице бръчките се бяха вдълбали много силно и го състаряваха, а очите му бяха хлътнали в орбитите си като в пещери от кост. Както винаги, безупречно облечен, той приличаше на нескопосано направен шивашки манекен с небрежно издялани в дървото черти.