Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Усетих как Джейми се качва зад мен и поглежда назад, сякаш да преброи членовете на бандата си. После ме хвана през кръста и потеглихме на север.

Яздихме цяла нощ, спирахме само за кратко да си починем. При една от тези почивки, под короната на един конски кестен, Джейми посегна да ме прегърне, но внезапно спря.

— Какво има? — попитах с усмивка. — Страх те е да целунеш жена си пред мъжете.

— Не — и го доказа, после отстъпи усмихнат. — Не, за миг се изплаших, че ще се разкрещиш и ще ми издереш лицето. — Попипа леко драскотините, оставени от Мери по бузата му.

— Горкичкият — засмях се аз. — Не получи очакваното посрещане, а?

— Е, случва се. — Беше взел две наденички от врата на Мърто и ми подаде едната. Не можех да си спомня кога съм яла за последно, но трябваше да е било отдавна, защото дори страхът от ботулизъм не ме възпря да изям мазното месо.

— Защо го направи? Реши, че няма да те позная след седмица раздяла?

Той поклати глава усмихнат и преглътна хапка от наденичката.

— Не. Като влязох в къщата, знаех къде си заради решетките на прозореца ти. — Изви вежда. — Явно си направила силно впечатление на Негова Светлост.

— Така е — отвърнах лаконично, не исках да мисля за херцога. — Продължавай.

— Ами — отхапа пак и премести залъка в бузата си, за да говори: — Знаех стаята, но ми трябваше ключ, нали?

— О, да. Това е интересно.

Подъвка и преглътна.

— Взех го от икономката, но не се даде лесно. — Потърка се леко на няколко пръста под пояса. — Явно вече я бяха будили няколко пъти тази нощ и не очакваше повторение.

— О, разбирам. — Представих си го. — Предполагам, че си ѝ се сторил като рядък и освежаващ плод.

— Много се съмнявам, сасенак. Разпищя се като банши и ме изрита в топките, после ме халоса с един свещник по главата, докато се превивах от болка.

— Ти какво направи?

— Цапардосах я едно хубаво — в момента не бях много кавалерски настроен — и я вързах с вървите на нощната ѝ шапка. После ѝ набутах една кърпа в устата, за да спре да ме обижда и претърсих стаята ѝ за ключовете.

— Браво на теб — казах аз, но ми хрумна нещо: — Но как разбра коя е нейната стая?

— Не разбрах — отвърна спокойно той. — Перачката ми каза… след като ѝ съобщих кой съм и заплаших да я изкормя, а после да я изпека на шиш. — Усмихна ми се коварно. — Както вече ти казах, сасенак, има си предимства да те мислят за дивак. Сигурно вече всички са чували за Червения Джейми Фрейзър.

— Е, ако не са — ще чуят. — Огледах го колкото можах на слабата светлина. — А какви поражения ти нанесе перачката?

— Оскуба ме за косата — отвърна замислено. — Изтръгна цял кичур. Знаеш ли, сасенак; ако някога реша да си cменя занаята, не мисля, че ще се захвана с нападения на жени това е много труден начин да си изкарваш прехраната.

Призори заваля суграшица, но ние продължихме да яздим, докато Юън Гибсън не спря внезапно понито си, изправи ce на стремената да се огледа и махна към един склон вляво.

В тъмното беше невъзможно да подкараме конете по стръмното. Трябваше да слезем и да ги водим пеша по калната земя, по една почти невидима пътечка, която криволичеше през треви и гранит. Небето започваше да просветлява, когато спряхме да починем на билото на хълма. Хоризонтът не се виждаше от облаци, но мътно сиво от невидим източник замени по-тъмното сиво на нощта. Вече можех да видя студените поточета, в които нагазвах до глезените, и да избягвам по-големите камънаци и храсти, които срещахме надолу по хълма.

В подножието му имаше малка махаличка от шест къщи — макар че „къщи” е твърде силно казано за грубите постройки, които клечаха под листвениците. Сламените покриви стигаха почти до земята и скриваха каменните стени.

Спряхме пред една от тях. Юън погледна към Джейми, поколеба се, после кимна, наведе се и влезе под ниския покрив в къщурката. Аз се приближих до Джейми и го докоснах по ръката.

— Това е къщата на Хю Мънро — каза тихо той. — Водя го у дома, при жена му. Момчето отиде да ѝ каже.

Откъснах поглед от тъмната ниска врата на къщата към отпуснатия вързоп, който двама мъже тъкмо сваляха от коня. Усетих как по ръката на Джейми премина тръпка. Той затвори очи за миг и устните му се раздвижиха; после пристъпи напред и посегна да носи вързопа. Поех дълбоко дъх, отметнах косата от лицето си и го последвах, като се наведох, за да мина през ниската врата.

Вътре не беше чак толкова зле, колкото очаквах, но достатъчно зле. Жената, вдовицата на Хю, мълчеше и слушаше тихите думи, които Джейми изричаше със сведена глава. Сълзите се стичаха по лицето ѝ като дъжд. Тя посегна плахо към наметалото, сякаш да го свали от тялото, но куражът я изостави и тя отпусна немощно ръка върху вързопа, а с другата придърпа едно малко дете до бедрото си.