Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Джейми сложи ръка на рамото ми, за да ме насочва в мрака през помещението за миене на съдове и някаква по-малка стая, която приличаше на килер; одрах прасеца си в нещо, но преглътнах възклицанието от болка.

Най-сетне се озовахме навън, вятърът задърпа наметалото ми и го изду в огромен балон. След напрегнатия преход през тъмната къща имах чувството, че мога да се вдигна и да заплавам към небето.

Мъжете около мен като че ли споделяха облекчението ми; чуваха се тихи думи и потиснат смях, бързо потушени от Джейми. Един по един, те прелитаха през откритото пространство пред къщата — само сенки под танцуващата луна. Джейми до мен гледаше как изчезват сред дърветата в парка.

— Къде е Мърто? — прошепна сякаш на себе си накрая. — Сигурно е отишъл да търси Хю — отвърна си сам. — Знаеш ли къде може да е той, сасенак?

Преглътнах и усетих как студеният вятър ме хапе под наметалото, споменът убиваше вълнението от свободата.

— Да. — Съобщих му лошата новина възможно най-лаконично. Изражението му помътня под кървавата маска и стана твърдо като камък.

— Цяла нощ ли ще стоите тук? — попита глас зад нас. — Или да се развикаме, че да знаят къде да ни търсят?

Лицето на Джейми се проясни, щом видя Мърто да се появява от сенките зад нас тих като призрак. Носеше увит в плат вързоп под мишница; вероятно беше отмъкнал месо от кухните, ако се съдеше по кръвта по плата. Впечатлението ми беше потвърдено от голямото парче шунка под другата му мишница и наниза наденички на врата му.

Джейми сбърчи нос и се усмихна леко.

— Миришеш на касапин. Никога ли не спираш да мислиш за ядене?

Мърто наклони глава и го огледа.

— По-добре да приличам на касапина, отколкото на стоката му, момче. Ще тръгваме ли?

Преходът през парка беше тъмен и страховит. Тук дърветата бяха високи и могъщи, но между тях имаше фиданки, които внезапно се преобразяваха в страховити форми на пазачи на слабата светлина. Облаците обаче се сгъстяваха още повече и пълната луна рядко се показваше, за което ѝ бяхме благодарни. Когато стигнахме края на парка, заваля.

Трима мъже чакаха при конете. Мери вече беше качена на седлото пред единия от тях. Явно смутена, че ще язди разкрачена, тя все подпъхваше халата под бедрата си в немощен опит да скрие факта, че има крака.

По-опитна, но все така подразнена от тежките поли, аз ги вдигнах, стъпих на ръката на Джейми и се стоварих експертно на седлото. Конят изсумтя и присви уши.

— Извинявай — казах съчувствено. — Ако си мислиш, че това е зле, почакай той да се качи.

Озърнах се за въпросния той и го видях под едно дърво. Беше сложил ръка на рамото на четиринайсетинагодишно момче.

— Кой е този? — попитах, като се наведох да привлека вниманието на Джорди Пол Фрейзър, който стягаше ремъка на седлото си.

— А, той ли? — Озърна се към момчето, после отново се върна към непослушния ремък. — Това е Юън Гибсън. Най-големият доведен син на Хю Мънро. Явно е бил с баща си, когато пазачите на херцога са го хванали. Момчето избягало и ние го открихме близо до края на полето. То ни доведе тук. — Опъна за последно ремъка и се втренчи заплашително в него, сякаш го предизвикваше да му отвърне нещо. После ме погледна.

— Да знаеш къде е баща му? — попита рязко.

Кимнах, той явно прочете отговора на лицето ми, защото се обърна към момчето. Джейми го прегръщаше до гърдите си и го тупаше по гърба. После го отдръпна от себе си, сложи ръце на раменете му и каза нещо, като го гледаше в лицето. Не чух думите му, но след малко момчето изправи гръб и кимна. Джейми също кимна, потупа го отново по рамото и го обърна към един от конете, от който Джордж Макклъри вече посягаше да му подаде ръка. Джейми тръгна към нас със сведена глава, краят на наметалото му се развяваше след него въпреки студения вятър и силния дъжд.

Джорди се изплю на земята.

— Горкият нещастник — рече, без да конкретизира кого има предвид, и се качи на седлото.

Спряхме близо до югоизточния край на парка, конете пристъпваха на място и потрепваха, докато двама от мъжете изчезнаха назад сред дърветата. Едва ли изминаха повече от двайсет минути, но ми се стори, че се върнаха след цяла вечност.

Сега яздеха заедно на единия кон, защото вторият кон носеше дълга, просната на седлото форма, увита с наметало на клана Фрейзър. Конете явно не я харесаха. Моят вирна глава и ноздрите му потрепериха, когато конят с трупа на Хю се приближи. Джейми дръпна юздата, каза гневно нещо на келтски и конят се укроти.