Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

До огъня се бяха скупчили още деца — доведените деца на Хю — и нещо шаваше в грубо скована люлка близо до огнището. Усетих лека утеха при вида на бебето; поне нещо щеше да остане от Хю. После утехата си отиде, заменена от студен страх, защото видях мръсните личица на децата в сенките. Знаех, че Хю е бил единствената им опора. Юън беше смел, но бе едва на четиринайсет, а следващото най-голямо дете беше момиченце на дванайсетина години. Как щяха да се справят?

Лицето на жената беше изпито и сбръчкано, почти беззъбо. Осъзнах със смайване, че е само няколко години по-голяма от мен. Тя кимна към единичното легло и Джейми остави внимателно тялото на него. Заговори ѝ отново на келтски, а тя поклати безнадеждно глава, загледана в трупа.

Джейми коленичи до леглото, сведе глава и докосна тялото. Говореше тихо, но ясно и дори аз успях да разбера думите.

— Заклевам ти се, приятелю, и нека Всемогъщият Бог ми е свидетел. Заради обичта ти към мен никога няма да оставя близките ти в нищета. — Остана коленичил за миг. Къщата беше притихнала, само торфът пропукваше в огнището и дъждът трополеше леко по сламения покрив. Капки влага блестяха като скъпоценни камъни по карираното наметало на Джейми. После той стисна ръка в юмрук за сбогом и стана.

Поклони се на госпожа Мънро и се обърна да хване ръката ми. Преди да си тръгнем обаче, кравешката кожа, която висеше на ниската врата, се отметна встрани и аз отстъпих, за да направя път на Мери Хокинс и Мърто.

Мери беше съвсем разрошена и смаяна, мокрото наметало лепнеше по раменете ѝ, а калните домашни пантофи се подаваха под влажния подгъв на халата. Щом ме видя, тя е притисна към мен, сякаш благодарна от присъствието ми.

— Не ис-с-ках да влизам — прошепна ми и се озърна смутено към вдовицата на Мънро, — но господин Мърто настоя.

Джейми вдигна питащо вежди, когато Мърто кимна почтително на вдовицата и ѝ каза нещо на келтски. Той изглеждаше сериозен и уверен, както винаги, но забелязах нещо по-тържествено в поведението му. Носеше издута торба. Вероятно прощален дар за госпожа Мънро.

Мърто остави торбата на пода в краката ми, изправи се, погледна първо мен, след това Мери и жената на Хю Мънро. Накрая се обърна към Джейми, който беше не по-малко объркан от мен. След като се увери, че има вниманието на публиката си, Мърто ми се поклони официално и на челото му падна мокър черен кичур.

— Отмъстих за вас, милейди — каза тихо той, не го бях чувала да говори така. Изправи се и наклони глава към Мери и госпожа Мънро. — И въздадох справедливост заради стореното на вас.

Мери кихна и избърса бързо носа си с наметалото. Взираше се ококорена и объркана в Мърто. Аз се взирах в издутата торба и внезапно ме обзе студ, който нямаше нищо общо с лошото време. Но именно вдовицата на Хю Мънро коленичи на пода, отвори торбата и извади от нея главата на херцог Сандрингам.

Пътуването към Шотландия беше мъчително. Трябваше да се крием, за да не ни разпознаят като планинци, не можехме да купим или изпросим храна и крадяхме по нещо от неохранявани навеси или изравяхме ядливи корени по полето.

Бавно и полека напредвахме на север. Нямахме представа къде се намира армията на шотландците сега, освен че е на север. Решихме да тръгнем към Единбург; там поне щяхме да научим нещо за военните действия. От няколко седмици нямахме вести; аз знаех, че англичаните не са успели да превземат Стърлинг, Джейми знаеше, че битката при Фолкърк е завършила е победа за шотландците, но какво беше станало после?

Когато най-сетне поехме по сивите павета на Кралската миля, Джейми веднага отиде в щаба на армията, а ние с Мери се отправихме към Алекс Рандал. Бързахме по улицата почти без да говорим, изплашени какво ще да заварим там.

Той беше жив и аз видях как коленете на Мери поддадоха, щом влезе в стаята. Тя се свлече до леглото му, а той се сепна от дрямката си, отвори очи и примигна. После лицето му се озари, сякаш беше видял ангел.

— О, Господи! — не спираше да шепне в косата ѝ. — О, Господи! Мислех си… о, Господи, молех се… да те видя още веднъж. Само веднъж. О, Господи!

Знаех, че не е достатъчно само да се извърна, затова излязох на площадката и седях на стълбите половин час, облегнала глава на коленете си.

Когато реших, че вече може да вляза, аз се върнах в малката стая, която отново беше станала мръсна и мрачна заради отсъствието на Мери. Прегледах Алекс, като докосвах леко изпитата му плът. Бях изненадана, че е издържал досега, но едва ли щеше да устиска още дълго.