Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

— Стига, стига — потупах я по рамото. — Не се тревожи за това. Няма да кажа на херцога. Ти се върни в леглото и… — И така, говорейки ѝ утешително като на дете или на психично болен, аз я подкарах навътре в малката стаичка.

Затворих вратата и се облегнах на нея. Лицето на Джейми се извисяваше ухилено в сенките над мен. Не каза нищо, но ме погали за награда по главата, после ме хвана за ръка и ме поведе отново по коридора.

Мери чакаше под прозореца на площадката и халатът ѝ се белееше на лунната светлина, която проникна за миг през облаците отвън. Идеше буря и аз се запитах дали това ще ни помогне или ще затрудни бягството ни.

Когато Джейми стъпи на площадката, Мери се вкопчи в наметалото му.

— Тихо! Някой идва!

И наистина идваше — чувах тихото тупане на приближаващи стъпки, слаба светлина заля стълбището. С Мери се озърнахме паникьосани, но нямаше къде да се скрием. Това беше задно стълбище, само за слугите, и по площадката нямаше абсолютно никакви мебели или завеси.

Джейми въздъхна примирено. Даде ни знак да се върнем в коридора, после извади кинжала си и зачака в сенките в ъгъла на площадката.

Пръстите на Мери се преплетоха в моите и стиснаха силно. Джейми имаше и пищов на колана си, но не можеше да го използва в къщата — един прислужник също щеше да осъзнае това, така че нямаше смисъл да го заплашва с него. Налагаше се да използва нож. Стомахът ми се сви от жалост за безпомощния човек, който след малко щеше да се изправи пред огромния шотландец и черната стомана.

Тъкмо мислех, че мога да отделя една от фустите си за превръзки, когато сведената глава на човека със свещта се появи. Тъмната коса беше разделена на път и зализана с някаква лъхаща на сладко помада, която върна спомена за тъмна парижка уличка и за жестоко извитите тънки устни под маската.

Ахнах при вида му, Дантон вдигна рязко глава, беше на едно стъпало под площадката. В следващия миг Джейми го хвана за врата и го запратен към стената с такава сила, че свещта излетя от ръката му.

Мери също го позна.

— Това е той! — извика тя и в ужаса си забрави, че трябва да шепне и да заеква. — Мъжът от Париж!

Джейми притискаше с една ръка вяло съпротивляващия се камериер към стената. Лицето на Дантон, което ту се мяркаше, ту изчезваше, когато облаците затулваха луната, беше призрачно бледо. И стана още по-бледо след миг, когато Джейми притисна кинжала в гърлото му.

Аз пристъпих на площадката, не знаех какво ще стори Джейми, нито какво ми се иска да стори. Дантон изпъшка задавено, когато ме видя, и направи неуспешен опит да се прекръсти.

— Бялата дама! — прошепна той, втренчен ужасен в мен.

Джейми го хвана за косата, дръпна главата му рязко назад и я халоса в стената.

— Ако имах време, щеше да умреш бавно — рече той тихо, но много убедително. — Благодари на Бог, че нямам. — Издърпа главата на Дантон толкова назад, че видях как адамовата ябълка подскача при всяко конвулсивно преглъщане. Още беше втренчен изплашено в мен.

— За теб е Бялата дама — каза Джейми през зъби. — Но на мен ми е жена! И нейното лице ще е последното, което ще видиш на тоя свят!

Ножът разпори гърлото с такава сила, че Джейми изсумтя от усилието, и тъмната кръв рукна по ризата на Дантон. Вонята на смърт изпълни площадката, а хриптенето и гъргоренето на свлечената на пода купчина като че ли продължи много дълго.

Някакъв шум зад мен ме върна към реалността: Мери повръщаше в коридора. Първата ми свързана мисъл беше, че слугите ще заварят ужасна гадост за чистене на сутринта. Втората ми мисъл беше за Джейми, когото зърнах за миг на лунната светлина. Лицето му беше опръскано с кръв, косата му беше сплъстена. Дишаше тежко, сякаш и той щеше да повърне.

Обърнах се към Мери и видях далеч зад нея по коридора да се открехва врата. Някой идваше да разбере какъв е този шум. Хванах я за халата, избърсах грубо устата ѝ и я повлякох към площадката.

— Хайде! Да се махаме оттук! — Сепнат от съзерцанието си на трупа на Дантон, Джейми се съвзе и се обърна към стълбите.

Като че ли знаеше къде отиваме, защото ни водеше без колебание по тъмните коридори. Мери се препъваше до мен, пухтеше и дишаше тежко като парен локомотив.

До вратата на миялната Джейми спря внезапно и изсвири тихо. Веднага последва изсвирване в отговор, вратата се отвори в мрака и зад нея видях неясни форми. Едната се отдели и забърза напред. Прошепнаха си нещо и мъжът — който и да беше — посегна към Мери и я дръпна в сенките. Студено течение ми подсказа, че някъде отпред има отворена врата.