Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

— Обличай се! — каза, щом ме пусна. — Проклетата къща е пълна със слуги. Като мравки пъплят навсякъде.

— Как влезе тук? — попитах, докато се оглеждах за роклята.

— През вратата, разбира се — отвърна той нетърпеливо. — Ето. — Взе роклята ми от облегалката на един стол и ми я хвърли. Огромната врата наистина зееше отворена и от ключалката висеше връзка ключове.

— Но как…

— После — рече рязко той. Забеляза Мери, която беше станала от леглото и обличаше халата си. — Ти се връщай в леглото, момиче. Подът е студен.

— Идвам с вас. — Думите бяха приглушени от диплите на дрехата, но решителността ѝ ясно пролича, щом главата се подаде през яката на халата рошава и непокорна.

— Не, по дяволите! — Джейми я гледаше кръвнишки и аз забелязах пресните драскотини по бузата му. Но когато видя как се разтрепериха устните ѝ, той се укроти с усилие и заговори утешително: — Не се сърди, момиче, но ти не си в беда. Ще заключа вратата след нас и на сутринта ще разкажеш на всички какво е станало. Никой няма да те обвинява.

Мери нахлузи бързо пантофите си и хукна към вратата.

— Хей! Какво си мислиш, че правиш? — Стреснат, Джейми тръгна след нея, но не успя да я спре. Тя застана решително насред коридора.

— Идвам с вас! — каза яростно. — Ако не ме вземете, ще хукна по коридора и ще викам с всички сили.

Джейми се взираше в нея, косата му сияеше в медено на светлината на свещите, кръвта се вдигаше към лицето му. Явно се разкъсваше от нуждата да пази тишина и порива да я убие с голи ръце и сред доста шум. Мери го гледаше дръзко, прихванала полите си и готова да тича. Вече облечена, аз го побутнах в ребрата и наруших концентрацията му.

— Ще я вземем — казах. — Да тръгваме.

Той изгледа и мен кръвнишки, но не се колеба дълго. Кимна, хвана ме за ръката и тримата хукнахме по студения и мрачен коридор.

Досега притихналата къща изведнъж се изпълни с шум; дъски скърцаха под краката ни, дрехите ни шумоляха като понесени от буря листа. Стените като че ли дишаха и тихи, едва дочути звуци отвъд коридора приличаха на шумолене на животни под земята. А над всичко това беше дълбоката и плашеща тишина на голяма, тъмна къща, потънала в сън, който не бива да бъде нарушаван.

Мери стискаше здраво ръката ми, докато се прокрадвахме по коридора след Джейми. Той се движеше тихо като сянка но бързо.

Когато подминахме една врата, чух тихи стъпки другата страна. Джейми също ги чу, долепи се до стената и даде знак да минем пред него. Стената беше студена под дланите ми, когато опитах да се притисна гърбом към нея.

Вратата се отвори предпазливо, една глава с бяла нощна шапчица надникна и огледа коридора в другата посока,

— Ехо? — прошепна главата. — Ти ли си, Албер? — По гърба ми се стичаше студена пот. Прислужница, явно очакваше посещение от камериера на херцога, който очевидно поддържаше репутация си на французин.

Не мислех, че тя ще сметне един въоръжен планинец за достоен заместител на липсващия си любовник. Усетих как Джейми се напрегна до мен и опитва да преодолее скрупулите си срещу удрянето на жена. След миг тя щеше да се обърне, да го види и да се разпищи.

Отделих се от стената и казах извинително:

— Не, опасявам се, че съм аз.

Прислужницата се сепна и аз минах пред нея, за да не види Джейми зад гърба си.

— Съжалявам, че те изплаших — казах усмихната. — Не можах да заспя, но бих пийнала малко топло мляко. Ще ми кажеш ли накъде е кухнята?

— Ъ? — Прислужницата, пухкава госпожица на двайсетина години, ме зяпаше с отворена уста, която разкриваше доказателства за притеснителна небрежност по отношение на денталната хигиена. За щастие не беше прислужницата, която ме бе завела до стаята; тази може и да не знаеше, че съм затворница, а не гостенка.

— Аз съм гост в къщата — казах за всеки случай и следвайки принципа, че най-добрата защита е нападението, се вгледах обвинително в нея. — Албер, значи? А Негова Светлост знае ли, че имаш навика да забавляваш мъже в стаята си нощем? — Явно попадна в целта, защото тя пребледня, падна на колене и се вкопчи в полата ми. Опасността от разкритие така я изплаши, че дори не се запита защо една гостенка ходи по коридорите преди съмнало, и то не само напълно облечена, но и с пътническо наметало.

— О, госпожо! Моля ви, не казвайте нищо на Негова Светлост! Виждам, че сте добра жена, госпожо, нали не искате да ме изгонят? Смилете се над мен, милейди, имам шест братчета и сестрички у дома и…