Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

— Хей! — изревах аз. Не можех да отворя прозореца, затова изтичах през стаята, грабнах един тежък сребърен свещник и разбих с него стъклото.

— Помощ! Ехо, вие там! Кажете на херцога, че искам да го видя! Веднага! Помощ! — Стори ми се, че една от фигурите извърна глава към мен, но не тръгна към къщата, а продължиха с работата си, сякаш бяха чули само крясък на нощна птица в мрака.

Върнах се пак при вратата, блъсках и крещях, после при прозореца — и пак при вратата. Крещях, умолявах и заплашвах, докато не прегракнах и юмруците ми се разраниха, но никой не дойде. Сякаш бях съвсем сама в огромната къща. В коридора цареше пълна тишина, беше тихо като в гробница. Страхът отново ме превзе, аз се свлякох на колене до вратата и се разплаках.

Събудих се измръзнала, скована и със силно главоболие, а нещо широко и твърдо ме избутваше по пода. Отворих сепната очи и видях как отварящата се врата притиска бедрото ми.

Извиках, превъртях се тежко, после се надигнах на четири крака с увиснала пред лицето ми коса.

— Клеър! О, моля те т-т-тихо! Скъпа, боли ли те нещо? — С шумолене на поли, Мери коленичи до мен. Зад нея вратата се затвори и аз чух как изщрака ключалката.

— Да — всъщност не. Добре съм — отвърнах замаяно. — Но Хю… — Стиснах устни и разтърсих глава, за да я прочистя. — Какво става тук, по дяволите?

— Под-подкупих икономката да ме пусне — прошепна тя. — Трябва ли да говориш толкова високо?

— Няма значение — отвърнах. — Вратата е толкова дебела, че през нея ще чуят само футболен мач.

— Какво?

— Няма значение. — Главата ми започваше да се прояснява, очите ми бяха лепкави и подути, а главоболието не отминаваше. Изправих се и тръгнах към умивалника, за да наплискам лицето си със студена вода.

— Подкупила си икономката? — попитах, докато бършех лицето си с кърпа. — Но ние пак сме заключени, нали? Чух как завъртяха ключа.

Мери беше бледа в сумрака на стаята. Свещта беше догоряла, докато бях спала на пода, и сега светеше само алената жарава в огнището. Тя прехапа устна.

— Само това можах да сторя. Госпожа Гибсън се страхува от херцога и не ми даде ключ. Съгласи се само да ме заключи вътре с теб и да ме пусне на сутринта. Реших, че може да ис-с-скаш компания — добави кротко.

— O, да… благодаря ти. Много мило от твоя страна. — Взех една свещ от чекмеджето и отидох да я запаля от огнището.

Свещникът беше пълен с восък от предишната свещ; аз го изсипах върху масата и сложих новата свещ, без да ме е грижа за щетите по мебелите на херцога.

— Клеър— каза Мери. — Ти… в беда ли си?

Прехапах устна, за да не отвърна прибързано. Все пак тя беше едва на седемнайсет и невежеството ѝ относно политиката вероятно бе по-голямо от невежеството ѝ по отношение на мъжете.

— Ами да. В голяма беда съм, опасявам се. — Умът ми пак се задействаше. Дори да не можеше да ми помогне да избягам, Мери поне щеше да ми даде някаква информация за кръстника си и за домакинството му.

— Чу ли суматохата в гората по-рано? — попитах я аз. Тя поклати глава. Започваше да трепери; в такава голяма стая топлината от огъня умираше дълго преди да стигне до леглото.

— Не, но чух как една прислужница от кухнята казва, че пазачите са хванали бракониер в парка. Ужасно е студено. Може ли да се качим на леглото?

Тя вече пълзеше по него и ровеше под възглавницата, за да напипа края на покривката. Дупето ѝ беше мъничко и заоблено, съвсем детско под бялата нощна риза.

— Не беше бракониер — казах аз. — Всъщност беше, но той е приятел. Беше тръгнал да намери Джейми, за да му каже къде съм. Знаеш ли какво се е случило, след като го хванаха?

Мери се обърна, лицето ѝ се белееше в сенките на балдахина. Дори на тази светлина виждах, че тъмните ѝ очи стават огромни.

— О, Клеър! Толкова съжалявам!

— Е, аз също — отвърнах нетърпеливо. — Знаеш ли къде е той сега? — Ако Хю беше затворен на някое достъпно място, например в конюшните, имаше малък шанс Мери да го освободи някак на сутринта.

Трябваше да се досетя по силното треперене на устните ѝ. Но думите, щом ги откри, проникнаха право в сърцето ми — остри и внезапни като хвърлен кинжал.

— Т-т-те го обеси-си-ха. До пор-пор-тата.

Мина известно време, преди да се съвзема отново. Прилив на ужас, мъка, страх и разбита надежда ме заливаше и давеше. Едва усещах малката ръка на Мери, която галеше рамото ми, и гласът ѝ, който ми предлагаше кърпички и да пия вода. Бях се свила на топка, не говорех, треперех и чаках отчаянието най-сетне да отпусне хватката, с която стискаше като юмрук стомаха ми. Накрая отворих очи.