Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

— Негова Светлост се надява да ви е удобно, мадам — каза прислужницата и направи красив реверанс на излизане.

— О, със сигурност — отвърнах грубо аз.

Вратата се затвори след нея с депресиращо силен тътен и стърженето на големия ключ в ключалката свали и последната изолация от изопнатите ми нерви.

Трепереща от студ в огромната стая, аз обгърнах лактите си, тръгнах към огъня и се настаних на едното кресло. Първият ми импулс беше да се възползвам от самотата, за да си устроя един хубав малък истеричен пристъп. От друга страна, се опасявах, че ако позволя изява на чувствата си, никога няма да ги овладея отново. Затворих силно очи и се вгледах в червеното потрепване на огъня от вътрешната страна на клепачите ми, за да се успокоя.

Все пак в момента не бях в опасност и Хю Мънро беше на път към Джейми. Дори Джейми да ми беше изгубил следите по време на седмицата митарства, Хю щеше да го намери и да го доведе тук. Хю Знаеше познаваше къща и къщурка, всяка ферма и имение в четири енории. А едно послание от него щеше да пропътува по новинарската и клюкарската мрежа бързо като облаците над планините. Ако беше успял да слезе от бръшляна и да се измъкне незабелязано от имението на херцога.

— Не ставай глупава — казах на глас, — той е професионален джебчия. Разбира се, че е успял. — Ехото на думите ми отекна в украсения с гипсови мотиви таван и някак ме успокои.

— А тогава — продължих твърдо — Джейми ще дойде.

Именно, и хората на Сандрингам ще го чакат. Вие сте жена на Червения Джейми — бе казал херцогът. Това беше единственото ми ценно качество. Аз бях примамка.

— Аз съм мюре! — възкликнах и изправих гръб в креслото. Този позорен образ породи малък, но приятен порив на гняв, който отблъсна малко страха. Опитах да го разгоря, като станах и закрачих напред-назад и измислях обиди, с които щях да нарека херцога при следващата ни среща. Бях стигнала до „коварен педераст”, когато нещо отвън прошумоля и привлече вниманието ми.

Отдръпнах тежките кадифени завеси от прозореца и видях, че херцогът не си поплюва. Прозорецът беше закован с дебели греди на кръст, които бяха така близо една до друга, че не можех да провра дори ръката си между тях. Но пък можех да виждам.

Беше мръкнало и сенките под дърветата в парка чернееха. Викът идваше оттам и му отвърнаха други от конюшните. Внезапно се появиха две-три фигури с факли.

Те хукнаха към гората, огънят от боровите факли се стелеше назад и пламтеше оранжев на студения влажен вятър. Когато стигнаха края на парка, видях, че няколко души се търкалят на тревата пред къщата. Земята беше влажна и те оставяха дълбоки черни следи по мъртвата през зимата морава.

Повдигнах се на пръсти, вкопчих се в дъските и притиснах глава към дървото, за да видя нещо повече. Светлината на деня беше изтляла съвсем и на факлите различавах единствено някой размахан крайник в суматохата долу.

Не можеше да е Джейми, казах си и опитах да преглътна буцата в гърлото си. Не и толкова скоро. Не и сам, със сигурност не би дошъл сам, нали? Защото вече виждах, че всички биеха един човек, който беше на колене, сгърбен под юмруците и тоягите на конярите на херцога.

Приведената фигура се просна на земята и виковете притихнаха, макар че го удариха още няколко пъти, за всеки случай. След това слугите се отдръпнаха. Размениха няколко думи, които не успях да чуя, двама се наведоха и вдигнаха падналото на земята тяло. Когато минаваха под прозореца ми към задната част на къщата, факлите осветиха обути в груби сандали крака и парцалива дреха. Не беше Джейми.

Един от конярите тичаше покрай тях, триумфално понесъл кожена торба. Отгоре не можех да чуя потракването на малките метални украшения по ремъка ѝ, но те проблясваха на светлината на факлите и ръцете ми прималяха от ужас и отчаяние.

Това не бяха монети и копчета. И габерлунджи. Малките метални плочки, които се раздаваха на просяците като разрешение да молят за милостиня из дадена енория. Хю Мънро имаше четири такива заради мъките, които бе изтърпял в ръцете на турците. Не беше Джейми, беше Хю.

Треперех толкова силно, че краката не ме държаха, но хукнах към вратата и задумках по нея с всички сили.

— Пуснете ме! — изкрещях. — Трябва да се видя с херцога! Пуснете ме!

Крещях и удрях, но не последва отговор и аз се върнах до прозореца. Долу вече всичко беше спокойно; момче с факла светеше на един от градинарите, който беше коленичил в края на моравата и прилежно поставяше на местата им изровените при схватката чимове.