Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Взирах се неподвижна в него; не от някакво вродено хладнокръвие, а от най-обикновена скованост. Отново си спомних за маниерите на Луиз, вдигнах питащо вежди, отпих от чая и попих деликатно устни със салфетката с монограм.

— Опасявам се, че ще ме помислите за глупава, Ваша Светлост — рекох любезно, — но нямам никаква представа за какво говорите.

— Нима, скъпа моя?

Малките ведри сини очи не примигваха. Той посегна към посребреното звънче на подноса и го разлюля.

Мъжът сигурно беше чакал пред вратата, защото се появи мигновено. Висок, слаб, с тъмни дрехи и хубава риза на високопоставен слуга, той се приближи до херцога и се поклони дълбоко.

— Ваша Светлост? — Говореше на английски, но френският акцент ясно личеше. Лицето му също беше френско: дълъг нос и бели тънки устни, ушите му стърчаха от главата като малки крилца, а връхчетата им бяха тъмночервени. Слабото му лице пребледня още повече, когато ме забеляза, и отстъпи неволно крачка назад.

Сандрингам изгледа това смръщен от раздразнение, после се обърна към мен.

— Познавате ли го?

Понечих да поклатя глава, но видях как дясната ръка на мъжа помръдна внезапно върху плата на панталоните. Опитваше се да направи незабелязано знака, прогонващ злото, със свити средни пръсти, и вирнати към мен показалец и кутре. Тогава разбрах, а след миг получих и потвърждение — малката бенка между палеца и показалеца.

Нямаше никакво съмнение: това беше мъжът с петнистата риза, който беше нападнал мен и Мери в Париж. И очевидно бе служител на херцога.

— Ах ти, проклет мръсник ! — Скочих от мястото си, преобърнах подноса с чая, грабнах първото, което ми попадна — резбована алабастрова кутия за тютюн, — и я запратих към главата му. Той се обърна и хукна да бяха, а кутията профуча на сантиметри от него и се заби в касата на вратата.

Вратата се затръшна точно когато понечих да го последвам, и аз спрях задъхана. Извърнах се към Сандрингам с ръце на хълбоците.

— Кой е той?

— Моят камериер — отвърна спокойно херцогът. — Албер Дантон. Много го бива с шалчетата и чорапите, но е малко нервен, като всички французи. И невероятно суеверен. — Смръщи се неодобрително към затворената врата. — Проклетите паписти с техните светци, благовония и тем подобни. Не може да се разчита на тях.

Дишането ми започна да се успокоява, но сърцето още блъскаше в решетката от китови кости на корсета. Не можех да си поема дълбоко дъх.

— Ах ти мръсен, отвратителен, гнусен… перверзник!

Херцогът като че ли се отегчаваше и кимна небрежно.

— Да, да, скъпа моя. Такъв съм, и дори повече. Освен това нямах късмет, поне в този случай.

— Нямали сте късмет? Така ли го наричате? — Тръгнах към канапето и отново се настаних. Ръцете ми трепереха от нерви, стиснах ги здраво и ги скрих в гънките на полата си.

— Да, скъпа моя. Ами, помислете само! — Той разпери ръце. — Изпратих Дантон да ви отстрани, а той и приятелчетата му решили първо да се позабавляват. Е, това хубаво, но взели, че ви видели, най-безотговорно стигнали до заключението, че сте някаква вещица, напълно откачили и хукнали да бягат. Но не и преди да изнасилят кръщелницата ми, която присъствала случайно, и така съсипаха отличния брак, който с такива усилия ѝ уредих. Каква ирония само!

Ударите ме връхлитаха бързо и силно, вече не знаех на кой да отвърна първо. Все пак в тази реч имаше нещо особено поразително.

— Как така да ме „отстранят”? — попитах аз. — Да не казвате, че сте се опитали да ме убиете ? — Стаята леко се разлюля и аз отпих от чая, тъй като нямаше от какво друго. Беше ужасно неефективен.

— Ами, да — отвърна любезно Сандрингам. — Точно това се опитвам да кажа. Скъпа моя, бихте ли искали чаша шери?

Огледах го с присвити очи. Току-що беше заявил, че се е опитал да ме убие, и очакваше да приема шери от ръцете му?

— Бренди. Много — отвърнах.

Той се изкикоти пискливо и тръгна към бюфета, като подхвърли през рамо:

— Капитан Рандал каза, че сте изключително интересна жена. А от неговата уста това е голяма оценка. Той не се интересува особено от жени, макар че те се тълпят около него. Сигурно заради външността; надали е заради маниерите.

— Значи Джак Рандал наистина работи за вас — казах аз и поех чашата. Бях го гледала как налива брендито в двете чаши и бях сигурна, че не е пуснал нищо вътре. Отпих голяма и страшно необходима глътка.

Херцогът направи същото и примигна, докато преглъщаше.

— Разбира се. Често най-добрият инструмент е и най-опасен. Човек не спира да го използва заради това, просто взима предпазни мерки.