Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Зад рамото на херцога бях видяла някакъв кожен предмет с формата на тиква, обрамчен от зелените кадифени завеси като още един от екзотичните предмети на изкуството. Отворих очи, вгледах се любопитно през цветчетата и широката щърба уста се разтвори в зловеща усмивка.

Бях обзета едновременно от ужас и облекчение. Да, оказа се, че наистина познавам просяка до портата. Това беше Хю Мънро, стар другар на Джейми от дните му на беглец. Бивш учител, той беше пленен от турците в морето, обезобразен от мъчения и превърнат в просяк и джебчия — занаяти, към които беше добавил и шпионски умения. Бях чула, че е агент на армията на планинците, но не предполагах, че действа толкова на юг.

Откога ли стоеше там, кацнал като птичка на бръшляна пред прозореца на втория етаж? Не смеех да му направя някакъв знак; можех само да се взирам над рамото на херцога, сякаш втренчена невиждащо в пространството.

Херцогът ме наблюдаваше с интерес.

— Така ли? Със сигурност не е бил Герстман, нали? Не мисля, че притежава толкова изобретателен ум.

— За разлика от мен? Поласкана съм. — Не вадех нос от цветята и говорех разсеяно на един божур.

Фигурата отвън разхлаби хватката си върху бръшляна и протегна ръка. Сарацините му бяха отрязали езика, затова Хю Мънро говореше с ръце. Вгледа се напрегнато в мен, посочи ме, после посочи себе си, а накрая настрани. Широката ръка се наклони и първите два пръста се превърнаха в бягащи на изток крачка. Последно смигване, стиснат в поздрав юмрук и той изчезна.

Аз се разтреперих леко от облекчение, поех дълбоко дъх, кихнах и оставих цветята.

— Значи сте якобит?

— Не непременно — отвърна искрено херцогът. — Въпросът е вие каква сте, скъпа моя? — Той съвсем несъзнателно свали перуката, почеса се по оплешивяващата глава и пак сложи перуката. — В Париж се опитвахте да попречите на усилията за реставрацията на крал Джеймс. Когато не успяхте, със съпруга ви изчезнахте и сега се появявате като най-верните поддръжници на Негово Височество. Защо? — Малките сини очички показваха само лек интерес, но не вярвах, че подобен лек интерес е довел до опита за убийството ми.

Откакто разбрах кой всъщност е домакинът ми, аз усилено се опитвах да си спомня какво казаха веднъж за него Франк и Преподобният. Беше ли якобит? Доколкото си спомнях, присъдата на историята — в лицето на Франк и Преподобния — не беше категорична. Аз също.

— Нямам намерение да ви кажа — отвърнах бавно.

Едната руса вежда се изви, херцогът взе малка емайлирана кутийка от джоба си и извади щипка от съдържанието ѝ.

— Сигурна ли сте, че е мъдро от ваша страна, скъпа моя? Дантон още е наблизо.

— Дантон не би ме докоснал и с лайняна пръчка — отвърнах рязко. — Вие също, ако става въпрос. Не и в този смисъл — добавих бързо, когато видях, че отваря уста. — Толкова много искате да разберете на чия страна съм, че няма да ме убиете, преди да сте узнали, нали?

Херцогът се задави с енфието и здравата се закашля, заблъска се по покритите с бродирана жилетка гърди. Аз станах и се втренчих високомерно в него, докато той хриптеше и плюеше.

— Опитвате се да ме изплашите, за да ви кажа нещо, но няма да стане — казах с престорена увереност.

Сандрингам попи леко насълзените си очи с кърпичка. Накрая си пое дъх и издиша през дебелите си устни, втренчен в мен.

— Добре тогава — рече съвсем спокойно. — Предполагам, че моите хора вече са приготвили стаята ви. Ще повикам една прислужница да ви заведе дотам.

Сигурно съм го гледала тъпо, защото се усмихна подигравателно, когато стана от креслото.

— За момента няма значение. Каквато и да сте всъщност и каквато и информация да притежавате, вие все пак имате едно ценно качество като гостенка в този дом.

— И какво е то? — Той спря с ръка на звънчето и се усмихна.

— Вие сте жената на Червения Джейми — каза тихо. — А той ви обича , скъпа моя, нали?

Колкото до затвори, бях виждала и по-лоши. Стаята беше към трийсет стъпки във всяка посока и бе обзаведена с разкош, надминаван единствено от салона долу. Леглото стоеше на малък подиум и от ъгълчетата на плътните му завеси се подаваше балдахин от щраусови пера. Две брокатени кресла бяха настанени удобно пред огромна камина.

Прислужницата, която ме придружи до стаята, остави легена и каната, които носеше, и побърза да запали вече стъкнатия огън. Лакеят остави поднос с вечеря на масата до вратата, после застана там и опроверга предположението ми, че вероятно ще мога да се измъкна бързо по коридора. Не че щеше да има полза, казах си мрачно; щях да се изгубя из огромната къща още след първия завой. Тя беше голяма като Бъкингамския дворец.