Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Мери ме хвана за ръкава, когато се извърнах към лакея.

— Н-н-но… — започна тя. В това си състояние нямах нерви да я чакам да се изкаже. Усмихнах ѝ се леко и потупах ръката ѝ.

— Да, да, не се тревожи, всичко ще е наред.

— Н-н-о това е моят…

Лакеят се поклони и отвори вратата в дъното на коридора. Светлината вътре разкриваше брокат и лакирано дърво. На гърба на едно кресло беше избродиран семеен герб; по-ясна версия на каменното изображение, което бях видяла отвън.

Леопард, който държи в лапата си букетче лилии — или пък бяха минзухари? В главата ми зазвъня аларма, когато мъжът в креслото се изправи и сянката му падна върху лакираната каса на вратата. Мери най-сетне изкара думата:

— Моят кръстник!

- Негова Светлост херцог Сандрингам — обяви лакеят.

— Госпожо… Бюшамп? — зяпна от смайване херцогът.

— Ами… нещо такова — отвърнах вяло аз.

Вратата на салона се затвори зад мен и останах насаме с Негова Светлост. За последно видях Мери ококорена насред коридора, отваряше и затваряше уста като златна рибка.

Покрай прозорците върху инкрустирани масички бяха наредени огромни китайски вази. Бронзова Венера позираше кокетно на камината в компанията на две поръбени със злато купи и посребрен свещник, в който сияеха свещи от пчелен восък. Килимът, керманшахски, покриваше почти целия под, а в единия ъгъл клечеше клавесин; малкото свободно пространство на пода беше заето от инкрустирани мебели и няколко статуи.

— Хубаво местенце си имате — отбелязах любезно. Херцогът стоеше пред камината с ръце зад гърба и ме гледаше някак предпазливо развеселен.

— Благодаря — рече с пронизителния си тенор, който никак не подхождаше на едрите му гърди. — Вашето присъствие го украсява, скъпа моя. — Явно предпазливостта отстъпи и той се усмихна обезоръжаващо. — Защо Бюшамп? Да не би това да е истинското ви име?

— Моминското ми име — отвърнах аз. Гъстите руси вежди се извиха.

— Вие сте французойка?

— Не. Англичанка съм, но не можех да се представя като Фрейзър, нали?

— Разбирам. — С все така вдигнати вежди, той кимна към малко, тапицирано с брокат канапе, за да се настаня.

То имаше разкошна резба и красиви пропорции, достойно за музей, като всичко в тази стая. Отметнах подгизналата си пола настрани възможно най-елегантно, без да обръщам внимание на калните петна и конските косми, и деликатно се настаних върху сатена.

Херцогът закрачи бавно напред-назад пред огъня, като ме гледаше все така леко усмихнат. Борех се с топлината, която се разливаше в изморените ми крака и заплашваше да ме повлече към бездната на изтощението. Не беше време да свалям защитите.

— Каква сте вие? — попита внезапно херцогът. — Отвлечена англичанка, предана якобитка или френски шпионин?

Разтрих леко челото си между веждите. Правилният отговор беше „нито едно от посочените”, но не мислех, че ще ме отведе много далеч.

— Гостоприемството на този дом като че ли леко отстъпва на обстановката — казах възможно най-високомерно. Все пак уроците на Луиз не бяха отишли съвсем напразно.

Херцогът се засмя високо и някак пискливо, като прилеп.

— Моля за извинение, мадам. Права сте. Трябваше да ви предложа нещо за пиене, преди да премина към въпросите. Колко несъобразително от моя страна.

Промърмори нещо на лакея, който се появи в отговор на звънеца, после зачака кротко пред огъня да донесат подноса. Аз също мълчах и оглеждах стаята, понякога дръзвах да хвърля поглед и на домакина си. И двамата нямахме намерение да се впускаме в празни любезности. Въпреки привидната му искреност това беше само временно примирие и ние го знаехме.

Но исках да разбера защо. Не беше чудно, че всички се питаха коя съм, аз пък се питах какво общо има херцогът с всичко това. Или какво мисли за моята поява. Беше ме срещал два пъти, като госпожа Фрейзър, съпруга на господаря на Лалиброх. Сега се появявах на прага му като отвлечена англичанка на име Бюшамп, наскоро спасена от банда шотландци якобити. Това би учудило всеки, но засега той показваше единствено леко любопитство.

Чаят пристигна заедно с кифлички и сладкиши. Херцогът взе чашата си, даде ми знак да взема своята и ние започнахме да пием чай в тишина. Някъде в другия край на къщата чувах приглушени удари като от чук. Лекото потракване на чашката на херцога върху чинийката даде знак за подновяване на бойните действия.

— Е — каза той толкова твърдо, колкото се удаваше на мъж, който звучи като Мики Маус. — Да започваме, госпожо Фрейзър. Може ли да ви наричам така? Благодаря. Нека започна с това, че вече знам доста за вас и възнамерявам да науча още. Ще бъдете ли така любезна да ми отговаряте изчерпателно и без колебание. Трябва да кажа, госпожо Фрейзър, че сте изумително трудна за убиване — сведе леко глава с усмивка, — но съм уверен, че може да се постигне при наличието на достатъчно решителност.