Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

И така, ние тръгнахме към Ливингстън с две от най-жалките кранти, които съм виждала през живота си. Там най-сетне се отървах от ескорта си, но обстоятелствата не се подобриха. Затвориха ме в стая на горния етаж на една къща, където отново и отново повтарях историята си на някой си полковник Гордън Маклийш Кембъл, шотландец от низините, който командваше един от полковете на Негово Величество.

— Да, разбирам — рече той с тон, който подсказваше, че нищо не разбира. Беше дребен човек с лукава физиономия и оплешивяваща червеникава коса, наресана назад от слепоочията. Присви още повече очи и се вгледа в смачканото писмо на попивателната.

— Тук пише — свали половинките очилца на носа си и се втренчи по-внимателно в листа, — че един от похитителите ви, госпожо, е от клана Фрейзър: много едър, с червена коса. Това вярно ли е?

— Да — отвърнах. Чудех се накъде бие.

Наклони глава така, че очилата се плъзнаха по носа му, за да ме огледа по-добре над тях.

— Мъжете, които са ви спасили близо до Фолкърк, твърдят, че един от похитителите ви е бил не друг, а прочутият вожд от планинците, наричан Червения Джейми. Доколкото ми е известно, госпожо Бюшамп, вие сте били… как да кажа, разстроена? — устните му се извиха леко, при тази дума, но не в усмивка — по време на вашето пленничество и вероятно не сте били в състояние да направите някакви по-внимателни наблюдения, но случайно да забелязахте дали другите мъже се обръщаха към него с това име?

— Да, наричаха го Джейми. — Не можех да си представя как това ще му навреди; прокламациите съвсем ясно представяха Джейми като поддръжник на каузата на Стюарт. Появата му на бойното поле във Фолкърк вероятно представляваше интерес за англичаните, но едва ли можеше да го инкриминира още повече.

Не могат да ме обесят два пъти, беше казал той. Но веднъж щеше да е повече от достатъчно. Погледнах към прозореца. Нощта беше паднала преди половин час и фенерите сияеха на улицата под нас, носени от войниците на караул. Джейми щеше да ме търси до някой прозорец в Календар Хаус.

Внезапно ме обзе абсурдната увереност, че ме е последвал, че някак е разбрал къде отивам и сега чака на улицата.

Станах рязко и отидох до прозореца. Долу нямаше никого, само един продавач на маринована херинга седеше на столчето си с фенер в краката и чакаше купувачи. Не беше Джейми, разбира се. Нямаше как да ме намери тук. Никой от лагера на Стюарт не знаеше къде съм; бях съвсем сама. Внезапно паникьосана, аз притиснах ръце към стъклото.

— Госпожо Бюшамп! Добре ли сте? — попита разтревожено полковникът.

Стиснах устни, за да спрат да треперят, и вдишах дълбоко няколко пъти. Дъхът ми замъгли стъклото и улицата изчезна. Привидно спокойна, аз се обърнах към полковника.

— Добре съм. Ако сте приключили с въпросите, бих искала да си тръгвам.

— Нима? Хм. — Погледна ме със съмнение, после поклати решително глава. — Ще останете тук тази нощ. На сутринта ще ви изпратим на юг.

Усетих как всичко в мен се стяга.

— На юг! Но защо?

Червеникавите му вежди се извиха от удивление, а устата му се отвори. Той се разтърси леко, затвори уста и после каза:

— Имам заповед да изпращам всяка информация относно престъпника, наричан Червения Джейми Фрейзър. Както и всички свързани с него.

— Аз не съм свързана с него! — Освен че бях женена за него, разбира се.

Полковникът остана невъзмутим. Обърна се към писалището и прелисти няколко депеши.

— Да, ето го. Капитан Мейнуаринг ще е офицерът, който ще ви ескортира. Ще дойде да ви вземе призори. — Позвъни с малко сребърно звънче във формата на гоблин, вратата се отвори и през нея надникна ординарецът му. — Гарви, изпрати дамата до стаята ѝ и заключи вратата. — Обърна се към мен и се поклони официално. — Мисля, че няма да се срещнем отново, госпожо Бюшамп. Желая ви приятна почивка и Бог да е с вас. — И това беше.

Не знаех дали Бог е с нас, но отрядът на капитан Мейнуаринг не бързаше особено. Те охраняваха няколко каруци с провизии, отправили се към Ланарк. След като ги доставеха там, трябваше да продължат на юг, за да отнесат не особено важни депеши. Аз явно влизах в категорията на не особено спешната информация, защото вече цяла седмица пътувахме и все още не беше ясно къде точно трябва да бъда доставена.

„На юг.” Това Лондон ли означаваше? — питах се за хиляден път. Капитан Мейнуаринг не ми беше казал къде ме води, но аз си мислех, че надали ще е другаде.