Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

13Tulach ard (келтски) - „Високият хълм”. — Бел. прев.

Свивах се до огъня и протягах ръце към него да ги стопля. Бяха мръсни от стискането на юздите през целия ден и аз се зачудих дали да ида до потока да ги измия. Поддържането на добра хигиена при липсата на каквито и да било удобства понякога ми се струваше напразно усилие. Нищо чудно, че хората често боледуваха. Умираха най-вече от мръсотия и невежество.

Мисълта за смърт от мръсотия ме накара да се изправя, колкото и да бях уморена. Малкото ручейче, което минаваше покрай лагера, имаше мочурливи брегове и обувките ми затъваха дълбоко в тях. Вече с чисти ръце, но с мокри крака, аз заджавках обратно към огъня, където ме чакаше ефрейтор Роуботъм с купа с нещо, което представи като яхния.

— От капитана, мадам — рече, като подръпваше перчема си, — и рече да ви кажа, че утре ще сме в Тависток. Там има хан. — Поколеба се, кръглото приятно лице изглеждаше угрижено, когато добави: — Капитанът се извинява за липсата на удобства, мадам, но ви разпънахме палатка за тази нощ. Не е кой знае какво, но ще ви спаси от дъжда.

— Благодарете на капитана, ефрейтор — отвърнах възможно най-изискано. — Благодаря и на вас — добавих по-сърдечно. Добре съзнавах, че капитан Мейнуаринг ме смята за ненужно бреме и изобщо не се е сетил да ми урежда подслон. Палатката — парче непромокаемо платно, внимателно опънато над дървесен клон и закрепено от двете страни с колчета — без съмнение беше идея на самия ефрейтор Роуботъм.

Той си тръгна, а аз се настаних и бавно изядох прегорелите картофи и жилавото телешко. Бях открила близо до потока стръкче късен синап с повехнали и покафенели листа. Прибрах шепа от тях в джоба си при няколкото плодчета на синя хвойна, които бях откъснала по пътя през деня. Листата на синапа имаха странен и много горчив вкус, но успях да ги преглътна покрай картофите. За десерт хапнах от плодчетата. Стисках ги със зъби, после ги поглъщах със семената. От тях ми запари на гърлото и очите ми се насълзиха, но прочистиха езика ми от вкуса на мазнина и прегоряло и вероятно, заедно със синапените листа, щяха да ме предпазят от скорбут.

Имах голям запас от сушени папратови връхчета, шипки, сушени ябълки и семена копър в по-голямото от двете сандъчета с лекарства. Бях ги събрала като защита срещу хранителни дефицити по време на дългите зимни месеци. Надявах се Джейми да ги яде.

Сведох глава на коленете си; едва ли някой ме гледаше, но не исках да виждат лицето ми, докато мисля за Джейми.

На Фолкърк Хил се преструвах на припаднала възможно най-дълго, но накрая се надигнах, защото един драгун се опита да излее бренди в гърлото ми. Тъй като не знаеха какво да ме правят, моите „спасители” ме отведоха в Календар Хаус и ме връчиха на щаба на генерал Хоули.

Дотук всичко вървеше по план. До час обаче нещата съвсем се объркаха. Следобеда, докато седях кротко и слушах какво става около мен, аз осъзнах, че това, което бях сметнала за главната битка, всъщност е било само малък сблъсък между Макензи и полк английски пешаци по пътя им към основната войска. А тя все още се събирала, за да посрещне очакваното нападение на планинците при Фолкърк Хил. Оказа се, че битката, която си мислех, че съм преживяла, тепърва предстоеше!

Самият генерал Хоули надзираваше приготовленията и като че ли никой нямаше представа какво да прави с мен, затова бях поверена на един млад редник, с изчерпателно писмо относно обстоятелствата по спасяването ми, и изпратена във временния щаб на полковник Кембъл в Кърс. Младият редник, набит екземпляр на име Добс, изпълняваше задълженията си с притеснително усърдие и не успях да се измъкна от него по пътя.

Пристигнахме в Кърс, но полковникът не беше там, призовали го в Ливингстън.

— Виж сега — предложих аз на своя пазач, — явно полковник Кембъл няма да има време или желание да говори с мен, а и аз нямам какво да му кажа. Защо не си намеря някакво жилище в града, докато уредя пътуването си до Единбург? — При липса на по-добра идея, аз бях пробутала на англичаните в общи линии същата история, която бях пробутала и на Колъм Макензи преди две години: че съм вдовица от Оксфорд, тръгнала съм на гости при роднини в Шотландия, но група планинци са ме отвлекли по пътя.

Редник Добс поклати упорито глава и се изчерви. Едва ли беше на повече от двайсет години и не бе много умен, но влезеше ли му нещо в главата — край.

— Не мога да ви позволя, госпожо Бюшамп — рече той, защото се бях представила с моминското си име. — Капитан Бледсоу ще ми изтръгне черния дроб, ако не ви предам на полковника.