Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Усетих нечие присъствие зад мен и чух нормално дишане. Посегнах назад и той хвана ръката ми. Дугал Макензи.

Застана до мен и положи длан на изпруженото тяло на Рупърт.

— Как си, човече? — попита тихо. — Можеш ли да вървиш? — Другата ми ръка беше още върху Рупърт и усетих, че клати глава в отговор. Мъжете в църквата зад нас започнаха да си шепнат.

Ръката на Дугал притисна рамото ми.

— Какво ти трябва, за да му помогнеш? Онази кутия? На коня ли е? — Беше се изправил, преди да му кажа, че нищо от кутията не може да помогне на Рупърт.

Внезапен силен трясък откъм олтара накара всички да замлъкнат, последва бързо движение и мъжете грабнаха оръжията си от пода. Още едно пукане, после нещо се съдра и намаслената кожа, която покриваше прозореца, пропусна студен порив и вихър от снежинки.

— Сасенак! Клеър! Тук ли си? — Тихият глас от прозореца ме накара да забравя за Рупърт.

— Джейми! — Около мен се чу колективна въздишка и оръжията отново изтракаха на пода. Светлината отвън беше затулена за миг от главата и раменете на Джейми. Той се спусна леко от олтара и силуетът му се очерта на фона на прозореца.

— Кой е тук? — попита тихо, като се озърташе. — Дугал, ти ли си?

— Да, аз съм, момче. Жена ти и още неколцина. Има ли англичани навън?

Джейми се изсмя.

— А защо влязох през прозореца? Има двайсетина в подножието на хълма.

Дугал изръмжа гърлено.

— Това са копелетата, които ни откъснаха от войската.

— Явно са те. — Джейми изрече нещо на келтски и конят ми, чул познат глас сред тази лудница, вирна нос и изцвили силно за поздрав.

— Тихо, глупако! — изръмжа му Дугал. — Да не искаш да ни чуят?

— Е, него англичаните няма да го обесят — отбеляза тихо Джейми. — А не им трябват уши, за да разберат, че сте тук, стига да имат очи на главите си. Склонът отвън е разкалян и стъпките ви ясно личат в снега.

Дугал изсумтя и се озърна към прозореца, но Джейми вече клатеше глава.

— Няма смисъл, Дугал. Армията е вече на юг, лорд Джордж Мъри тръгна да я посрещне, но няколко отряда на англичаните са останали от тази страна. Част от тях ме преследваха по хълма, но аз се отклоних встрани и пълзях по корем през тревата дотук. Сигурно още претърсват хълма. — Протегна ръка към мен и аз я поех. Беше студена и влажна от пълзенето в тревата, но на мен ми стигаше, че го докосвам, че е тук.

— Пълзя, значи? И как смяташ да се измъкнеш? — попита Дугал.

Усетих, че Джейми сви рамене. Наклони глава към коня ми.

— Мислех си да препусна с коня и да ги отклоня по хълма. Сигурно поне Клеър ще успее да се измъкне в суматохата.

Дугал изсумтя.

— Да, и ще те катурнат от коня като зряла ябълка.

— Няма значение — отвърна сухо Джейми. — Но колкото и шум да вдигна, едва ли ще успеете всички да се измъкнете незабелязано оттук.

Сякаш в потвърждение, Рупърт изстена силно до стената. С Дугал коленичихме до него, следвани от Джейми.

Не беше мъртъв, но не беше и добре. Ръцете му бяха ледени и дъхът му свистеше.

— Дугал — прошепна той.

— Тук съм, Рупърт. Спокойно, скоро ще се оправиш. — Вождът на Макензи бързо свали наметалото си, сгъна го като възглавница и после го подпъхна под главата и раменете на Рупърт. Това сякаш му помогна да диша, но щом го докоснах под брадата, усетих мокри петна по ризата. Все още му бяха останали някакви сили; протегна се и стисна ръката на Дугал.

— Ако… така или иначе ще ни открият… запали огън — каза той задъхано. — Искам да видя още веднъж лицето ти, Дугал.

Усетих шока, който премина през Дугал при тези думи и скритото в тях значение. Той извърна рязко глава към мен, но, разбира се, не виждаше лицето ми. Промърмори заповед през рамо и след малко някой донесе стиска слама, усукана като факла. Удариха огнивото и я запалиха. Тя гореше бързо, но успях да огледам Рупърт, докато мъжете опитваха да откършат дълга треска от гредите на покрива, за да послужи като по-стабилна факла.

Той беше побелял като платно със сплъстена от пот коса, по пълната му долна устна имаше кръв. Тъмни капчици блестяха и в лъскавата черна брада, но той ми се усмихна леко, щом се наведох да проверя пак пулса му По-лек и много бърз, вече пропускаше удари. Пригладих косата от лицето му, а той докосна с благодарност ръката ми.

Усетих ръката на Дугал на лакътя си и се отдръпнах да го погледна. Веднъж вече го бях поглеждала така, над тялото на смъртно ранен от мечка мъж. Тогава той ме попита: „Ще оцелее ли?” и аз видях как споменът за онзи ден прекосява лицето му. В очите му прочетох същия въпрос, но сега в тях светеше и страх от отговора. Рупърт беше най-близкият му приятел, който яздеше до него и пазеше дясната му страна, както Иън пазеше Джейми.