Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Те идваха по хълма, малка група бягащи мъже. Планинци, ако се съдеше по виковете и вида им — с развяващите се карирани наметала и бради, те приличаха на черни облаци по тревистия склон, пришпорвани от вятъра.

Отскочих назад, когато първият нахлу през вратата. В тъмното не виждах лицето му, но разпознах гласа му, когато налетя на коня ми.

— Исусе!

— Уили! — извиках аз. — Уили Колтър!

— Пресвети Исусе! Кой е?

Нямах време да отговоря, защото вратата се блъсна в стената и още два черни силуета влетяха в църквата. Конят ми отстъпи изплашен, изцвили и се вдигна на задните си крака. Новодошлите се разкрещяха, явно не очакваха да заварят някого тук.

Появата на още неколцина мъже засили суматохата и аз се отказах от намеренията си да укротявам коня. Свих се между олтара и стената и зачаках положението да се уталожи от само себе си.

След малко един глас се извиси над останалите.

— Тихо! — изкрещя той със заповеден тон. Всички овен коня се подчиниха и когато глъчката утихна, дори той се поукроти и заотстъпва към ъгъла с пръхтене и процвилване.

— Тук е Макензи от Лeox — рече властният глас. — Вие кои сте?

— Аз съм Джорди, Дугал, и брат ми е с мен — обади се глас, изпълнен с облекчение. — Донесохме Рупърт, той е ранен. Господи, реших, че сме налетели на самия дявол!

— Гордън Маклауд от Ардсмюир — изрече друг, непознат за мен глас.

— И Юън Камерън от Кинок. Чий е този кон?

— Мой. — Измъкнах се предпазливо иззад олтара. Гласът ми предизвика нова суматоха, но Дугал я прекрати веднага, като изкрещя:

— ТИХО, проклети да сте! Ти ли си, Клеър Фрейзър?

— Е, не е кралицата — отвърнах аз. — И Уили Колтър е тук, или поне беше преди малко. Някой има ли огниво?

— Никаква светлина! — наред Дугал. — Англичаните едва ли ще пропуснат това място, ако са ни последвали, но няма смисъл да привличаме вниманието им, ако не са.

— Ясно — прехапах устна. — Рупърт, можеш ли да говориш? Кажи нещо, за да разбера къде си. — Не знаех дали мога да сторя нещо за него в тъмното; не знаех дори къде е сандъчето с лекарствата. Все пак не можех да го оставя да кърви до смърт на пода.

От другата страна на църквата се чу кашлица и дрезгав глас:

— Тук съм, жено.

Тръгнах опипом натам, като проклинах под нос. От гъргоренето в кашлицата разбрах, че положението е сериозно; толкова сериозно, че нямах нужда от сандъчето. Наведох се и изминах с патешка походка последните няколко метра, размахвайки ръце пред себе си.

Напипах топло тяло и една голяма ръка се вкопчи в мен. Трябваше да е Рупърт; чувах дишането му — хъркащо и гъргорещо.

— Тук съм. — Потупах го невиждащо по рамото, надявам се. Явно не уцелих, защото той се изсмя, изви нагоре бедра и притисна ръката ми към себе си.

— Направи го пак, жено, и ще забравя, че съм прострелян.

Отдръпнах рязко ръка и отвърнах сухо:

— Може би по-късно — Посегнах нагоре в търсене на главата. Острата четина ми подсказа, че съм открила целта си, и аз зарових с пръсти из гъстата растителност, за да напипам пулса на шията. Бърз и лек, но все още относително ритмичен. Челото му лепнеше от пот, а ризата бе влажна под пръстите ми. Върхът на носа му беше измръзнал.

— Жалко, че не съм куче — рече той и се изсмя между хриповете. — Студеният нос е добър знак при кучетата.

— По-добър знак ще е, ако млъкнеш — отвърнах. — Къде те уцелиха? Не, не ми казвай, само сложи ръката ми върху раната… и ако я сложиш някъде другаде, Рупърт Макензи, ще умреш тук като куче.

Усетих как широките гърди вибрират от потиснат смях. Той извади бавно ръка изпод наметалото и притисна моята към тялото си.

— Ясно, разбрах — прошепнах аз. Напипвах разкъсаната и мокра от кръвта риза, хванах я с две ръце и я разпорих напълно. Спуснах съвсем леко пръсти по хълбока му и усетих как кожата настръхва под тях, след това напипах малката дупчица на входната рана. Стори ми се твърде малка в сравнение с огромното тяло на Рупърт.

— Излезе ли отнякъде? — прошепнах. В църквата беше тихо, само конят шаваше в ъгъла. При затворена врата шумът от битката се чуваше съвсем приглушено.

— Не — отвърна той и се закашля отново. Усетих как ръката му се вдигна към устата и я последвах с крайчеца на наметалото. Очите ми вече бяха свикнали с мрака, но още го виждах само като черен силует на пода. За някои неща и допирът е достатъчен. Около раната нямаше много кръв, но платът, който притиснах към устата му, се навлажни и затопли.

Куршумът беше пронизал поне единия бял дроб, може би и двата, и гърдите му се пълнеха с кръв. Можеше да изкара няколко часа, вероятно дори ден, ако единият дроб продължеше да функционира. Но ако беше засегнат и перикардът, щеше да си отиде по-скоро. Единствено операция можеше да го спаси, и то такава, на която аз не бях способна.