Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

За моя изненада вратата на малката ми стая беше отворена и вътре се чуваше някакъв шум. Бях складирала върнатото оръжие под леглото си, а когато там се препълни, започнах да редя мечове и ножове до камината. Накрая почти не остана място на пода, освен малко квадратче, където бе постелята на Фъргъс.

Спрях на стълбите, смаяна от сцената, която се виждаше през отворената врата. Мърто седеше на леглото и раздаваше оръжия на мъжете, които изпълваха стаята до пръсване — мъжете от Лалиброх.

— Мадам! — обърнах се и видях Фъргъс до лакътя ми, ухилен до уши — квадратните зъбчета стърчаха на изпитото му лице. — Мадам! Не е ли прекрасно? Милорд е успял да издейства помилване за хората си. Един куриер дойде от Стърлинг тази сутрин със заповед да ги освободят и трябва веднага да отидем при милорд в Стърлинг!

Прегърнах го усмихната.

— Наистина е прекрасно, Фъргъс. — Неколцина от мъжете ме забелязаха, започнаха да се обръщат усмихнати към мен и да подръпват другарите си за ръкавите. В малката стая цареше въодушевление. Мърто, щръкнал на леглото като гномски крал върху гъба, ме видя и се усмихна — изражението, което го преобразяваше до неузнаваемост.

— Господин Мърто ли ще отведе хората до Стърлинг? — попита Фъргъс. Той също беше получил един къс меч и сега се упражняваше да го вади от ножницата.

Срещнах погледа на Мърто и поклатих глава. Все пак, казах си, щом Джени Камерън беше повела хората на брат си към Гленфинан и аз можех да поведа хората на съпруга си към Стърлинг. И нека само лорд Джордж и Негово Величество посмеят да не приемат на сериозно новините, които им носех лично.

— Не — отвърнах. — Аз ще го направя.

Усещах хората в мрака наоколо. До мен вървеше гайдар; чувах как гайдата проскърцва под мишницата му и виждах очертанията на ручилата зад него. Те помръдваха при всяка негова крачка, все едно носеше малко, унило борещо се в хватката му животно.

Познавах го, казваше се Лабриун Макиън. Гайдарите на клановете се редуваха да възвестяват утрото в Стърлинг и обикаляха лагера с ритмична крачка, за да стигне воят на гайдата до всички палатки и да ги призове за битката на новия ден.

Вечерта отново излизаше гайдар — вървеше бавно из двора и лагерът замираше, за да слуша, гласовете притихваха, докато сиянието на залеза изтляваше. Пискливият звук призоваваше сенките над полето и когато секнеше, нощта беше паднала.

Вечер или сутрин Лабриун Макиън свиреше със затворени очи, пристъпваше бавно и сигурно през двора, притиснал с лакът меха, а пръстите му играеха по дупките в дървото. Въпреки студа понякога сядах да го погледам и да оставя звукът да забие копията си в сърцето ми. Макиън вървеше напред-назад, забравил за всичко друго, обръщаше се на пета и изливаше цялото си същество през гайдата.

Имаше малки ирландски гайди, с които се свиреше на закрито, и големи северняшки гайди, които звучаха на угощения или призоваваха воините от клановете да се строят или да влязат в битка. Макиън свиреше на голяма северняшка гайда.

Една вечер, когато той приключи, аз се надигнах от мястото си, изчаках и последния звук да затихне в мрака, после тръгнах с него през портите на Стърлинг, като кимнах на пазача.

— Добра ви вечер, госпожо — рече Макиън. Гласът му беше мек като очите — вече отворени и съвсем омекнали от омаята на музиката, която още го държеше в плена си.

— Добра вечер и на теб, Макиън. Питах се защо свириш със затворени очи?

Той се усмихна и се почеса по главата, но ми отговори веднага:

— Ами, сигурно защото ме е учил дядо, госпожо, а той беше сляп. Когато свиря, винаги го виждам как крачи по брега, брадата му се вее на вятъра, а слепите очи са затворени срещу жилещия пясък. Чува как звукът се връща при него откъм скалите и знае накъде да върви.

— Значи го виждаш и ти също свириш на скалите и морето? Откъде си, Макиън? — попитах аз. Речта му беше гърлена и дори по-носова от говора на повечето планинци.

— Аз съм от Шетландс, госпожо — отвърна той, но прозвуча като „Зетландс”. — Далеч е оттук. — Пак се усмихна и ми се поклони, когато стигнахме до крилото за гости, където щяхме да се разделим. — Но си мисля, че вие сте от още по-далеч, мадам.

— Вярно е — отвърнах. — Лека нощ, Макиън.

По-късно тази седмица се питах дали умението му да свири, без да вижда, ще му помогне тук, в тъмното. Придвижването на толкова много хора вдигаше доста шум, колкото и да се стараеха да са тихи, но аз предполагах, че ехото ще бъде удавено във воя на засилващия се вятър. Нощта беше безлунна, небето бе побеляло от облаци, ледена суграшица се сипеше от него и жилеше бузите ми.