Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

— Значи си се видяла с Алекс? — попитах аз. Чудех се как ли е младият духовник. Чудех се и как е намерил кураж да пише на Мери.

— Да, той не ме молеше да дойда — добави тя бързо. — Аз д-д-дойдох сама. — Вдигна дръзко брадичка, но гласът ѝ леко потрепери, когато продължи: — Той… не би ми писал, но мислел, че умира и ис-с-скал да знам… да знам… — Прегърнах я през раменете и я обърнах бързо към една пресечка, за да излезем от оживлението на главната улица.

— Всичко е наред — казах ѝ, докато я галех и си мислех, че нищо няма да е наред. — Дошла си, видяла си го, това е важно.

Тя кимна и си издуха носа.

— Да — рече накрая. — Ние имахме… два месеца. Аз в-в-все си казвах, че е повече, отколкото имат някои хора, два месеца щастие… но изгубихме толкова време, което можехме да и-и-имаме… не е достатъчно. Клеър, не е достатъчно!

— Не — казах тихо. — Цял живот не е достатъчен за такава любов. — Внезапната болка ме накара да се запитам къде е Джейми и как ли се справя.

Мери се поуспокои, хвана ме за ръкава.

— Клеър, ще дойдеш ли с мен при него? Знам, че не можеш да направиш много… — Замълча и се успокои с огромно усилие. — Но може да… помогнеш. — Видя, че гледам към лакея, който стоеше в края на пресечката. — Аз му плащам — рече тя. — Леля мисли, че с-с-е разхождам всеки следобед. Ще дойдеш ли?

— Да, разбира се. — Озърнах се между високите сгради, за да погледна слънцето над хълма. Имаше поне час до мръкване; исках да занеса одеялата в затвора, преди да стане нощ и влажните камъни в Тулбут да станат още по-студени. Обърнах се към Фъргъс, който стоеше търпеливо до мен и гледаше Мери с интерес. Той се беше върнал в Единбург с мъжете от Лалиброх, но бе избегнал затвора заради френското си поданство и беше преживявал някак благодарение на обичайния си занаят. Открих го да се върти около затвора, където носеше храна на другарите си.

— Вземи тези пари — казах му и му подадох кесията — и намери Мърто. Кажи му да купи одеяла и да ги занесе на надзирателя в Тулбут. Той вече е подкупен, но да запази няколко шилинга за него, за всеки случай.

— Но, мадам — възрази той, — обещах на милорд да не ви оставям сама…

— Милорд не е тук — отрязах го аз. — Върви, Фъргъс.

Той погледна първо мен, после Мери, явно реши, че не е голяма заплаха за мен, и си тръгна, като свиваше рамене и мърмореше на френски относно упоритостта на жените.

Малката стаичка на последния етаж се беше променила значително от последното ми посещение. Първо, беше чиста и излъскана. В долапа имаше храна, на леглото — пухен юрган, и изобщо на пациента бяха осигурени още много дребни удобства. Мери ми довери по пътя, че тихомълком залагала бижутата на майка си, за да се погрижи някак за Алекс Рандал.

И все пак не всичко зависеше от парите — лицето на Алекс засия като пламъка на свещ, когато Мери влезе в стаята.

— Доведох Клеър, скъпи мой. — Тя остави наметалото си на един стол, коленичи до него и стисна тънките, осеяни със сини вени ръце.

— Госпожо Фрейзър. — Гласът му беше съвсем немощен, но той ми се усмихваше. — Хубаво е да видя отново приятелско лице.

— Да, така е. — Усмихнах му се и полусъзнателно забелязах бързия, пърхащ пулс на шията му и прозрачната кожа. Лешниковите очи бяха меки и топли, събрали почти всичкия живот, останал в крехкото тяло.

Без лекарства не можех да сторя нищо за нещо, но го прегледах внимателно и видях, че това го успокои. Устните му посиняха леко от усилието при прегледа.

Скрих тревогата си и му обещах да дойда на следващия ден с някакво лекарство, което ще му помогне да спи. Той почти не ме чу; цялото му внимание беше насочено към Мери, която седеше неспокойна до него и държеше ръката му. Видях я да се озърта към прозореца. Навън бързо притъмняваше и аз осъзнах какво я тревожи; трябваше да се върне в къщата на леля си преди мръкване.

— Аз ще тръгвам — казах на Алекс и излязох възможно най-тактично, за да им ги оставя насаме.

Той ме погледна и ми се усмихна с благодарност.

— Бог да ви благослови, госпожо Фрейзър.

— Ще се видим утре — казах аз и излязох с надеждата наистина да го видя отново.

През следващите няколко дни бях много заета. Оръжията на мъжете бяха конфискувани при ареста, разбира се, и аз се опитах да ги възстановя чрез подкупи, заплахи и дори понякога пусках в действие чара си. Заложих две брошки, които Джаред ми беше дал като прощален подарък, и купих достатъчно храна, за да се хранят не по-зле от другите войници — макар и не съвсем достатъчно.