Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

— Да, няма е зле да помолиш и Дугал Макензи да дойде. Той е в Единбург.

— Дугал Макензи? — вдигна вежди Джейми. — Да, сигурно няма да навреди, но…

— Да навреди ли? Човече, какво говориш? Дугал Макензи е най-големият любимец на принц Чарлс. — Саймън се изтегна в креслото и погледна подигравателно племенника си.

— Как така? — попитах аз. — Какво толкова е направил? — Дугал беше довел двеста и петдесет въоръжени мъже да се бият за Стюарт, но други вождове бяха допринесли с много повече.

— Десет хиляди паунда — рече Саймън, наслаждавайки се на всяка дума. — Десет хиляди паунда в злато. Толкова положи Дугал Макензи в краката на своя суверен. И това не остана незабелязано — добави той. — Камерън току-що ми каза, че Чарлс свършвал парите от испанците, а от английските му привърженици идвали съвсем малко. Десетте хиляди от Дугал щели да осигурят оръжие и храна за армията поне за още няколко седмици, а с малко късмет дотогава щял да получи още от Франция. — Най-сетне осъзнал, че безразсъдният му братовчед отвлича прекрасно вниманието на англичаните, Луи неохотно се беше съгласил да кихне малко пари. Но те още не бяха дошли.

Взирах се в Джейми, изглеждаше смаян. Откъде, за бога, Дугал Макензи беше взел толкова пари? Внезапно си спомних, че бях чувала тази сума да се споменава и преди — в ямата в Крейнсмюир, където прекарах три безкрайни дни и нощи в очакване да бъда съдена за вещерство.

— Гейлис Дънкан! — възкликнах аз. Изтръпнах при спомена за онзи разговор, проведен в смрадливия мрак. Тук, в салона, беше топло, но аз се загърнах по-плътно с наметалото.

„Събрала съм почти десет хиляди паунда — каза ми Гейлис, докато се хвалеше как е ограбвала покойния си съпруг. Артър Дънкан, данъчен инспектор на окръга, когото беше отровила. — Десет хиляди паунда за каузата на якобитите. Когато дойде въстанието, ще знам, че съм помогнала.”

— Тя ги открадна — казах аз, ръцете ми трепереха при мисълта за Гейлис Дънкан, обвинена във вещерство и умряла сред пламъците под клоните на една калина. Гейлис Дънкан, която бе успяла да избяга от смъртта, докато роди детето, което бе заченала от своя любовник — Дугал Макензи. — Тя ги открадна и ги даде на Дугал; или той ги е взел от нея, не знам точно. — Изправих се и закрачих напред-назад пред огъня. — Копеле! Значи затова беше в Париж преди две години!

— Какво? — Джейми ме гледаше смръщен, а Саймън ме зяпаше с отворена уста.

— Ходил е при Чарлс Стюарт. Отишъл е да разбере дали Чарлс възнамерява да започне метеж. Може би му е обещал парите още тогава, може точно това да е накарало Чарлс да дойде в Шотландия — обещаните пари на Гейлис Дънкан. Но Дугал не е можел да му ги даде открито, докато Колъм е бил жив — Колъм щеше да задава въпроси. Той беше твърде честен човек, за да се възползва от крадени пари, без значение кой ги е откраднал.

— Разбирам — кимна Джейми, притворил очи. — Но сега Колъм е мъртъв и Дугал Макензи е любимецът на принца.

— Което е само в твоя полза, както вече казах — обади се Саймън, явно подразнен от разговора за хора, които не познава, и неща, които почти не разбира. — Върви при него; сигурно е в „Края на света” по това време на деня.

— Мислиш ли, че ще говори с принца в твоя защита? — попитах притеснена Джейми. Дугал се беше грижил за него навремето, но отношенията им не бяха особено стабилни. Дугал вероятно не би рискувал благоразположението на принца заради някакви си страхливци и дезертьори.

Младата лисица нямаше опита на баща си, но определено притежаваше неговата проницателност. Тъмните черни вежди потрепнаха нагоре.

— Макензи все още искат Лалиброх, нали? А ако Дугал си мисли, че баща ми и аз сме му хвърлили око, с радост ще ти помогне да си върнеш хората. Ще му излезе много по-скъпо да се бие с нас, отколкото да се разбере с теб след края на войната. — Кимна и радостно задъвка горната си устна, докато обмисляше ситуацията. — Ще ида да размахам под носа му копие от списъка на Фрейзър, преди да говориш с него. Ти влез и му кажи, че по-скоро би се продънил в ада, отколкото да ми дадеш хората си, а после ще идем заедно в Стърлинг. — Ухили се на Джейми.

— Сега разбирам защо на шотландците им се носи такава слава?

— Моля? — И двамата ме погледнаха сепнати.

— Нищо, нищо — поклатих глава.

Останах в Единбург, а Джейми и неговите чичовци поеха към Стърлинг, за да оправят проблема. При тези обстоятелства не можех да остана в Холируд, затова си наех жилище в една уличка над Кенънгейт. Стаята беше малка и студена, но и без това не се застоявах много в нея.