Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Аз спрях моето пони, за да попасе хилавите растения покрай пътя. Тилът на Младия Саймън беше яркочервен, когато се върна на коня си, и аз реших да не му се пречкам. Джейми също се качи на седлото и се върна към мен. Червената му коса се развяваше като знаме на вятъра, а очите блестяха от гняв над стиснатите устни.

— Мръсен дърт задник! — изсъска той.

— Какво е направил? — попитах аз.

— Вписал е моите хора в неговите регистри. Така ги превръща в част от полка на Фрейзър. Мръсна, гадна твар! — Обърна се с копнеж назад. — Жалко, че се отдалечихме толкова; щях да се върна и да удуша дъртия мръсник.

— Но защо го е направил? Само за да изглежда, че изпраща повече хора?

Джейми кимна и червенината на лицето му леко избледня.

— Ами, да. Да се представи по-добре, без да му струва нищо. Но не само това. Този извратен дъртак иска моята земя — иска я, откакто е бил принуден да я даде на родителите ми след сватбата им. Сега си мисли, че ако всичко мине добре и го направят херцог на Инвърнес, може да твърди, че Лалиброх е негов и аз съм само наемател — доказателството ще е, че той е пратил хората от имението да се бият за Стюартите.

— Възможно ли е подобно нещо? — попитах със съмнение.

Джейми пое дълбоко дъх, изпусна го и от ноздрите му излязоха облачета като на дракон. Усмихна се мрачно и потупа спорана на кръста си.

— Вече няма да може.

От Боли до Лалиброх бяха два дни път в хубаво време със здрави коне и суха земя, ако не спираш, освен да хапнеш, да спиш и да се измиеш. Но един от конете окуця на шестата миля от Боли, заваля сняг и суграшица, изви се вятър, мочурливата земя замръзна и се покри с хлъзгав лед. Измина цяла седмица, докато се озовем на последния склон преди Лалиброх — измръзнали, изморени, гладни и много мръсни.

Бяхме само двамата. Мърто беше тръгнал за Единбург с Младия Саймън и войниците от Бофорт, за да прецени как стоят нещата с армията на планинците.

Къщата се издигаше солидна сред пристройките, бяла като снега, който покриваше нивите около нея. Спомних си ясно какво почувствах, когато я видях за първи път. Тогава тя беше обляна от сиянието на есенен ден, а не забулена от пелената на снега, но дори сега изглеждаше като убежище. Силата и спокойствието, които излъчваше, се подсилваха от топлата светлина, струяща от прозорците на долния етаж — меко жълто в сивото на ранната вечер.

Усещането за убежище се засили, когато последвах Джейми през входната врата и ме посрещна прекрасен аромат на печено месо и пресен хляб.

— Вечеря — рече Джейми, затвори с наслада очи и вдиша. — Господи, мога да изям кон! — Лед се топеше от подгъва на наметалото му и мокреше дървения под.

— Аз си мислех, че наистина ще се наложи да изядем някой кон — отбелязах, докато развързвах наметалото и изтръсквах снега от косата си. — Онова бедно създание, което продаде в Киркънмил, едва ходеше.

Чуха се гласове, вратата над нас се отвори, последва трополене и радостен вик, когато младият Джейми забеляза чичо си.

Суматохата привлече вниманието на останалите в къщата и преди да се усетим, вече ни прегръщаха Джени, бебето, малката Маги, Иън, госпожа Крук и прислужниците.

— Много се радвам да те видя, скъпи мой! — каза за трети път Джени, която стоеше на пръсти и целуваше Джейми. — Такива новини чухме за армията, че се страхувах, че няма да се върнеш още няколко месеца.

— Да — рече Иън. — Върна ли хората или идваш само на гости?

— Да ги върна ли? — Джейми, който държеше племенницата си, се втренчи в зет си. После усети, че тя го скубе, целуна я разсеяно и ми я подаде.

— Как така? Мъжете трябваше да се върнат преди месец. Не се ли прибраха?

Стисках здраво малката Маги и ме обземаше ужасно предчувствие, докато гледах как усмивката изчезва от лицето на Джейми.

— Никой не се е връщал, Джейми — каза бавно Иън, дългото му добродушно лице изглеждаше угрижено. — Не сме ги виждали, нито сме ги чували, откакто ти ги поведе.

Отвън, където Роби Макнаб прибираше конете, прозвуча вик. Джейми се извърна към вратата, отвори я и пусна вътре бурята.

Над рамото му видях конник сред снега. Не различих лицето му, но не можех да сбъркам дребната фигура, която се крепеше като маймунка на седлото. „Бърз като мълния”, беше казал Джейми и наистина: да изминеш пътя от Боли до Единбург, а после до Лалиброх само за седмица беше огромно постижение. Конникът беше Мърто и не ми трябваше дарбата на Мейзри, за да разбера, че носи лоши новини.