Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Младия Саймън изсумтя и погледна към Джейми за подкрепа. През последните два месеца първоначалната му враждебност се беше превърнала в неохотно уважение към неговия незаконен родственик, който явно разбираше от военно изкуство.

— Джейми казва… — започна той.

— Знам какво казва — прекъсна го Стария Саймън. — Той достатъчно го повтаря. Ще взема решение, когато му дойде времето. Но не забравяй, момко — опре ли до война, никога не губиш, задето си изчакал.

— Да видиш кой ще победи — прошепна Джейми, който усърдно обираше чинията си със залък хляб. Старецът го изгледа остро, но явно реши да си замълчи.

— Ти даде дума на Стюартите — продължи упорито Младия Саймън, без да обръща внимание на раздразнението на баща си. — Сега ще я престъпиш ли? Какво ще кажат хората?

— Същото, което казаха през петнайсета година — отвърна спокойно баща му. — Повечето от тези, дето тогава приказваха, сега са мъртви, разорени или просяци във Франция. А аз съм още тук.

— Но… — Младия Саймън се беше зачервил, обичайният резултат от разговорите с баща му.

— Достатъчно — прекъсна го рязко старият граф. Поклати глава, стиснал неодобрително устни. — Господи! Понякога ми се ще Брайън да беше жив. Може и да беше глупак, но поне знаеше кога да млъкне.

И Джейми, и Младия Саймън пламнаха от гняв, но след като се спогледаха, насочиха вниманието си към храната.

— А ти какво зяпаш? — изрева лорд Ловат, когато видя, че го гледам.

— Вас — рекох дръзко. — Не изглеждате добре. — Така си беше, дори за мъж на неговите години. Беше среден на ръст, леко приведен и напълнял от възрастта, но изглеждаше солиден заради широките гърди. Напоследък обаче сякаш бе започнал да се съсухря. Торбичките под очите му тъмнееха, а кожата беше добила нездрав оттенък.

Той изсумтя.

— Че как иначе? Нямам мира ни денем, ни нощем. Нищо чудно, че не мязам на младоженец.

— О, напротив, татко — рече злобно Младия Саймън, видял шанс да си отмъсти. — Младоженец, ама в края на медения месец, кога са му изпили мъзгата.

— Саймън! — възкликна лейди Франсис. Все пак около масата премина вълна от смях, дори устните на лорд Ловат потрепнаха.

— Тъй ли? Е, от туй по-скоро ще ми смъди, моето момче. — Размърда се на мястото и избута чинията с варена ряпа. Посегна към чашата с вино, вдигна я до носа си да я помирише, после мрачно я остави. — Невъзпитано е да се втренчваш така — каза ми студено. — Или англичаните имат други порядки?

Изчервих се леко, но не свалих очи от него.

— Просто се питах — нямате апетит, не ви се пие. Някакви други признаци на заболяване?

— Що не дойдеш да провериш сама? — облегна се лорд Ловат в стола си и скръсти ръце на големия си корем като престаряла жаба. — Лечителка си била, тъй каза внукът. Бяла дама, а? — Хвърли змийски поглед към Джейми, който просто ядеше и не му обръщаше внимание. Ловат изсумтя и наклони иронично глава към мен. — Е, не пия, уважаема, щото не мога да пикая, а не ща да се издуя като свински мехур. Не спя, щото ставам по десет пъти да се изпикая, ама нищо не излиза. Какво ще кажеш на туй, лейди Алисет?

— Татко — обади се тихо лейди Франсис, — наистина не мисля, че…

— Може да е възпаление на пикочния мехур, но прилича повече на простатит — отвърнах аз. Вдигнах чашата с вино, отпих и го задържах в устата си, преди да преглътна. Усмихнах се скромно на Негово Благородие и я оставих.

— О, тъй ли? — Вдигна вежди. — И какво е туй, ако смея да попитам?

Дръпнах нагоре ръкавите си и вдигнах ръце. Разкърших пръсти като магьосник преди представление и вирнах левия си показалец.

— Това е простатата при мъжете — казах аз, — тя е увита около уретрата — тръбичката, която излиза от пикочния мехур. — Оформих с пръстите на дясната ръка кръгче около левия си показалец. — Когато простатата се възпали или увеличи, това се нарича простатит. Тя притиска уретрата. — Свих кръгчето около пръста си — и прекъсва изтичането на урината. Много често се случва при по-възрастните мъже. Разбрахте ли?

Лейди Франсис, която не бе успяла да впечатли баща си с мнението си относно възпитаните разговори на вечеря, трескаво шепнеше нещо на по-младата си сестра и двете ме гледаха с по-силно подозрение от обичайното.

Лорд Ловат беше заинтригуван от моята демонстрация.

— Ясно — рече той. Котешките очи се присвиха, загледани в пръстите ми. — Като си толкова веща, знаеш ли какво трябва да се направи?

Замислих се. Всъщност не бях виждала — камо ли да лекувам — случай на простатит, тъй като не се срещаше сред младите войничета. Все пак бях чела по въпроса и помнех какво е лечението, защото то предизвика голямо оживление сред обучаващите се сестри, които се взираха с ужас и интерес в илюстрациите в учебника.