Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

— Значи може да се случи. Понякога.

— Понякога — кимна тя, все още втренчена в земята. В краката ѝ лежеше лейди Сара Фрейзър. Нейната плоча беше украсена с череп и кръстосани кости. „Моят ред е днес, твоят иде утре.”

— Понякога не става. Когато видя човек в саван, той се разболява — и нищо не може да се направи.

— Вероятно — казах аз. Погледнах ръцете си на камъка до мен. Без лекарства, без инструменти, без познания — да, болестта е смърт и нищо не може да се направи. Но ако наблизо има лечител, който разполага с лекарства… дали беше възможно Мейзри да вижда сянката на идващата болест като истински — макар и невидим — симптом? И само липсата на медицински грижи да превръща тази болест в смъртна присъда? Нямаше как да разбера.

— Никога няма да разберем — казах и се обърнах към нея. — Не знаем. Ние знаем неща, които другите не знаят, но не защо или как. Но си права, това е проклятие. Все пак, ако имаш знание и то може да възпре беда… мислиш ли, че може и да нанесе вреда?

Тя поклати глава.

— Не зная. Ако знаеш, че скоро ще умреш, ще сториш ли нещо? И то добро ли ще е, или ще се опиташ да навредиш на враговете си — вреда, която иначе не би се случила?

— Проклета да съм, ако знам. — Мълчахме известно време и гледахме как суграшицата се превръща в сняг, снежинките се въртяха през резбованите прозорци на стената.

— Понякога знам, че ще стане нещо — каза внезапно Мейзри, — но мога да не го поглеждам. Като онова за господаря; знаех, че има нещо, но успях да не го видя. А когато ме накара да го видя и ми нареди да изрека заклинанието, за да стане по-ясно видението, аз го сторих. — Качулката ѝ се смъкна, когато наклони глава да огледа стената на абатството над нас в охра, бяло и червено, с олющен хоросан между камъните. Черната коса с бели кичури се разля по гърба ѝ.

— Той стоеше там, пред огъня, но беше ден и се виждаше ясно. Един мъж стоеше зад него, неподвижен като дърво, лицето му почернено. Над лицето на господаря падаше сянката на секира.

Говореше съвсем спокойно, но по гърба ми мина тръпка. Тя въздъхна и се обърна към мен.

— Тогава ще му кажа и да прави каквото ще. Нито ще го обрека на смърт, нито ще го спася. Изборът е негов — и Господ да му помага.

Тя се плъзна от гробницата и стъпи върху плочата на лейди Сара.

— Мейзри. — Тя се обърна да ме погледне с черни като сенките между гробниците очи.

— Да?

— Какво виждаш, Мейзри? — попитах и зачаках с отпуснати до тялото ръце.

Тя се вгледа усилено в мен, над мен, под мен, зад мен и встрани. Накрая се усмихна и кимна.

— Нищо не виждам, освен вас, милейди — рече тихо. — Няма нищо друго освен вас.

Обърна се и изчезна по пътечката между дърветата, а аз останах сред завихрените снежинки.

Смърт или спасение. Не бях способна на това, защото нямах друга власт освен знанието си, не умеех да подчинявам хората на волята си, нито да ги възпра да сторят, каквото са решили. Бях само аз.

Изтърсих снега от наметалото си и се обърнах да последвам Мейзри по пътеката, напълно споделяйки нейната горчивина — бях само аз, сама. И това не беше достатъчно.

Стария Саймън се държеше съвсем нормално през следващите две-три седмици, но аз предполагах, че Мейзри е изпълнила намерението си да му каже за виденията. Той ту бе готов да извика хората си, за да тръгнат на война, ту внезапно се отказваше и твърдеше, че няма нужда от бързане. Това много вбесяваше Младия Саймън, който изгаряше от нетърпение да тръгне на война и да се покрие със слава.

— Няма нужда да се бърза — рече Стария Саймън за десети път. Взе една овесена питка, помириса я и я остави. — Сигурно ще е най-добре да изчакаме пролетната сеитба.

— Те може да са в Лондон дотогава! — Младия Саймън гледаше гневно баща си над масата и посегна за маслото. — Ако не щеш да тръгнеш сам, позволи ми да поведа хората!

Лорд Ловат изсумтя.

— Нетърпелив си като Дявола, но нямаш неговия ум. Никога ли няма да се научиш да чакаш?

— Времето за чакане отдавна мина! — избухна Саймън. — Камерън, Макдоналд, Макгиливри — всички са там от самото начало. Ние до края ли ще се мотаем, за да се окажем просяци и по-долни от Кланраналд и Гленгари? Ще видиш тогава едно херцогство!

Ловат имаше широка, изразителна уста; дори на тази възраст тя показваше ироничност и чувственост. Но те не личаха в момента. Той стисна устни и огледа мрачно наследника си.

— Жениш се набързо, цял живот да страдаш — рече той. — А това важи още повече, когато избираш господар, а не жена. Жената можеш да натириш.